Робин Хобб - Шутът и убиецът - трилогия

Резкият въпрос на Хеп грубо ме измъкна от унеса ми.

— Аз копеле от Алените кораби ли съм, Том?

Зяпнах онемял. Цялата ми стара болка от тази дума блесна в пъстрите му очи. Мисхеп, Окаяника, така го беше нарекла майка му. Славея го беше намерила, сираче, ровещо в сметта дете, което никой в селото не искал да вземе. Толкова знаех за него. Постарах се да съм откровен.

— Не знам, Хеп. Може и да си дете от някой нашественик. — Използвах по-приемливата дума.

Той впери поглед право напред и заговори, без да забавя крачка:

— Славея каза, че съм. Годините ми съвпадат и може би точно затова никой не е искал да ме вземе. Освен теб. Бих искал да знам… Искам да знам кой съм.

— О — успях най-сетне да промълвя в тягостно надвисналото мълчание.

Той кимна рязко, два пъти. Гласът му беше стегнат:

— Когато й казах, че съм длъжен да ти кажа за нея, тя отвърна, че съм имал същото желязно сърце като баща си — изнасилвача.

Изведнъж съжалих, че не е по-малък, за да мога да го хвана, както крачи, и да го гушна. Вместо това го прегърнах през раменете и го принудих да спре. Понито продължи да се тътри напред, без нас. Не го накарах да ме погледне в очите, нито позволих на гласа си да стане прекалено мрачен.

— Ще ти дам един дар, сине. Това е знание, за което ми трябваха двайсет години, докато го придобия, тъй че оцени, че ти го давам, докато още си млад. — Поех си дъх. — Няма значение кой е бащата на един човек. Родителите ти са създали дете, но от теб зависи да създадеш мъжа, който ще бъдеш. — Погледнах го в очите. Твърдо. — Хайде да се прибираме у дома.

Продължихме да вървим, ръката ми остана още малко на раменете му, докато той не се пресегна да я свали. Пуснах го да повърви сам и мълчаливо да довърши мислите си. Беше най-доброто, което можех да направя за него. Мислите ми за Славея изобщо не бяха доброжелателни.

Нощта ни хвана, преди да сме стигнали до къщата, но имаше луна, а и знаехме пътя. Старото пони вървеше лениво, тупкането на копитата и скрибуцането на двуколката се сливаха в странна музика. Заваля летен дъжд, намокри пръстта и разхлади нощта. Когато наближихме, Нощни очи дойде да ни срещне равнодушно, все едно едната случайност го беше извела на пътя. Продължихме заедно нагоре по пътеката, момчето смълчано, двамата с вълка — потопени в леката и безусилна съобщност на Осезанието. Поглъщахме дневните преживелици на другия така, както вдишвахме нощния въздух. Нощни очи не можеше да разбере тревогата ми за бъдещето на момчето.

Може да ловува и да лови риба. Какво повече му трябва да знае? Защо трябва да пращаме някого от нас при друга глутница да учи техните нрави? Ставаме по-слаби, като губим силата му. Не ставаме по-млади двамата с теб.

Братко, това е може би най-сериозната причина да замине. Той трябва да започне сам да си проправя пътя в света, тъй че когато дойде време да си вземе самка, да може добре да осигури и нея, и децата им.

А ти и аз? Няма ли ние да му помогнем в това осигуряване? Не сме ли глутница с него?

Това е начинът при човешките глутници. Отговор, който му бях давал много пъти през годините, откакто бяхме заедно. Знаех как го тълкува. За него това беше безсмислен човешки обичай и нямаше нужда да си губи времето, за да се мъчи да го разбере.

Тогава ние какво ще правим? Като замине?

Казах ти. Може би ще пътуваме отново.

Да бе. Да оставим удобната бърлога и предвидимите източници на храна. Толкова е смислено, колкото и отпращането на момчето.

Оставих мисълта му да увисне без отговор, защото беше прав. Може би неспокойствието, което Сенч бе разбудил в мен, беше последното дихание на младостта. Може би аз трябваше да купя онзи талисман за намиране на жена от Джина. От време на време бях обмислял идеята да си потърся жена, но този начин да си взема самка ми изглеждаше твърде повърхностен. Знаех, че някои го правят точно така, че просто търсят жена или мъж, които имат сходни цели и не прекалено дразнещи навици. Подобни партньорства често прерастваха във взаимна обич. Но след като вече бях преживял връзка, основана не само на много години взаимно познанство, но и благословена с главозамайващото опиянение на искрената любов, не мислех, че ще мога да се задоволя с нещо друго. Нямаше да е честно да помоля друга жена да заживее в сянката на Моли. През всичките години, докато Славея периодично споделяше времето си — и тялото си — с мен, никога не бях помислял да я помоля да се оженим. Тази мисъл ме стъписа за миг: дали Славея някога се беше надявала, че ще го направя? После мигът на чудене отмина и се усмихнах. Не. За Славея подобно предложение щеше да прозвучи озадачаващо, ако не и смехотворно.