Робин Хобб - Шутът и убиецът - трилогия

Само в късните часове, когато огънят догаряше до жарава и лицето на Шута ставаше повече сянка, отколкото форма, той повеждаше подхванатия от мен разговор натам, накъдето искаше да тръгне. В една от първите вечери, с тих, смекчен от брендито глас, отбеляза:

— Имаш ли си изобщо представа колко трудно ми беше да позволя на Момиче на дракон да ме отнесе и да те оставя? Трябваше да вярвам, че колелетата се движат и че ще живееш. Подложих на най-тежко изпитание вярата в себе си, за да отлетя и да те оставя там.

— Вярата в себе си? — възкликнах с престорена обида. — Не вярваше ли в мен?

Шутът беше проснал постелята на Хеп пред огнището и двамата бяхме изоставили столовете, за да се изтегнем на съмнителния й комфорт. Вълкът, отпуснал муцуна на лапите си, дремеше от лявата ми страна, а отдясно Шутът се беше подпрял на лакти, отпуснал брадичка на ръцете си. Гледаше в огъня и поклащаше вдигнатите си ходила.

Последните пламъци на огъня танцуваха весело в очите му.

— В теб ли? Ами… Ще кажа само, че изпитвах голямо облекчение, че вълкът е до теб.

В това убеждението му не е било неуместно , отбеляза кисело вълкът.

Мислех, че си заспал.

Опитвам се.

Шутът продължи, гласът му беше почти сънен:

— Ти беше преживял всяко катастрофално събитие, което бях зървал за теб. Затова те оставих, насилих се да повярвам, че за теб е предвиден период на спокойствие. Може би време на мир дори.

— Имаше. Донякъде. — Поех си дъх. За малко да му разкажа за смъртното си бдение до Уил. Почти щях да му разкажа как се бях пресегнал през Уил с магията на Умението, за да мога най-сетне да наложа контрол над ума на Славен и волята си над него. Издишах. Нямаше нужда да чува това. Аз пък нямах нужда да го съживявам. — Намерих мир. Малко по малко. На късчета. — Усмихнах се глупаво на себе си. Странно колко смешни стават такива дребни неща, когато си пил достатъчно.

Улових се, че говоря за годината, която преживях в Планините. Разказах му как се върнахме в долината, където течаха горещите извори, и за простичката колиба, която си бях построил срещу идващата зима. Във високите земи сезоните се обръщат по-бързо. Една сутрин листата на брезите са прошарени с жълто, а елшата е почервеняла през нощта. Още няколко нощи и те вече са голопръсти клони, протягащи се към студено синьо небе. Вечнозелените дървета се свиват пред настъпващата зима. После идва снегът, за да загърне света в милостивата си белота.

Разказах му за ловуването на дни разстояние, с Нощни очи за мой единствен спътник. Изцеряването и мирът бяха най-изплъзващата се плячка, която дебнех. Живеехме просто, като хищници, без дълг към никого, освен един към друг.

Абсолютната самота бе най-добрият балсам за раните, които бях понесъл и в тялото, и в душата си. Такива рани никога не зарастват истински, но се научих да живея с белезите си, точно както Бърич някога се беше научил да търпи окуцелия си крак. Ловяхме сърни и зайци. Започнах да приемам, че съм умрял, че съм загубил живота си във всеки по-съществен смисъл. Зимните ветрове духаха около малкото ни убежище и аз разбирах, че Моли вече не е моя. Кратки бяха онези зимни дни, паузи слънчева светлина по искрящия бял сняг, преди дългите синепръсти сумраци да придърпат дълбоките нощи по-близо до нас. Научих се да смекчавам загубата си със знанието, че малката ми дъщеря ще отрасне под опеката на здравата десница на Бърич, точно както бях отраснал самият аз.

Опитвал се бях да се отърва от спомените си за Моли. Жилещата болка от напомнянето как бях злоупотребил с доверието й в мен, беше най-светлото камъче в искрящия наниз от болезнени спомени. Колкото и да бях копнял открай време да бъда освободен от дълговете и задълженията си, освобождаването от тези вериги бе толкова свобода, колкото и откъсване. Докато кратките дни на зимата се редуваха с дългите студени нощи, си изброявах наум онези, които бях изгубил. Онези, които знаеха, че все още съм жив, не запълваха дори пръстите на едната ми ръка. Шутът, кралица Кетрикен, пътуващата певица Славея, а чрез тях тримата — и Сенч. Само тези четирима знаеха за съществуването ми. Още неколцина други ме бяха видели жив, между тях помощници на Старшия на конюшните и един Таг Рийвърсън, от стражата, но обстоятелствата около онези кратки срещи бяха такива, че едва ли някой щеше да повярва на всякакви приказки за оцеляването ми.

Всички други, които ме бяха познавали, включително и онези, които ме бяха обичали най-много, вярваха, че съм мъртъв. Не можех да се върна, за да докажа, че грешат. Веднъж бях екзекутиран заради практикуване на магията Осезание. Не можех да се излагам на риск за по-категорична смърт. Но дори и да се махнеше това петно от името ми, не можех да се върна при Бърич и Моли. Направех ли го, това щеше да унищожи всички ни. Дори Моли да можеше да понесе моята зверска магия и многото ми измами към нея, как можеше който и да е от нас да разплете последвалия й брак с Бърич? Да се противопоставя на Бърич за това, че беше взел жена ми и детето ми, означаваше да го унищожа. Щях ли да мога да намеря бъдещо щастие, основано на това? Щеше ли да може Моли?