Робин Хобб - Шутът и убиецът - трилогия

Почти , подразни ме вълкът. Пренебрегнах го и продължих да говоря на Шута:

— Отбих се на още едно място, преди да напуснем Планините. Мисля, че ще си го спомниш. Стълбът, където видях как ти се преобрази.

Той кимна мълчаливо, а аз продължих.

Когато стигнахме до мястото, където се издигаше висок стълб от камък-Умение, на един кръстопът, спрях, обзет от изкушение. Заля ме вълна спомени. Първия път, когато бях дошъл тук, бях със Славея и Кетъл, с Шута и с кралица Кетрикен, търсехме крал Искрен. Там спряхме и за кратък миг, като в сън наяве, видях как зелената гора се сменя с гъмжащо от хора тържище. На мястото на Шута, изправена на върха на каменен стълб, стоеше жена, белокожа като него и с почти безцветни очи. В онова друго място и време тя беше увенчана с дървена коронка, изваяна на петльови глави и украсена с птичи пера. Също като Шута, странната й фигура бе задържала вниманието на тълпата. Всичко това го зърнах за миг, като някакво мимолетно надничане през прозорец към отвъден свят. След това, с едно мигване на очите, всичко отново се върна и видях как замаян, Шутът залитна и падна от опасния камък. Но все пак като че ли и той бе споделил това кратко видение за друго място и други хора.

Мистерията на онзи миг ме беше привлякла отново към това място. Черният монолит, извисил се над каменния кръг, се издигаше неподвластен на мъха и лишеите, с тайнствените знаци по него, знаци, които ме зовяха към неведоми места. Вече знаех какво представлява, за разлика от първия път, когато се бях натъкнал на един от порталите. Бавно го обиколих. Разпознах символа, който щеше да ме върне при каменоломната. Друг, почти сигурен бях, щеше да ме върне в изоставения град на Праотците. Без да помисля, вдигнах пръст, за да проследя руната.

Въпреки големината си Нощни очи може да се движи бързо и почти безшумно. Скочи между мен и обелиска и стисна китката ми в челюстите си. Паднах с него, та зъбите му да не разкъсат плътта ми. Озовах се по гръб на земята. Той стоеше до мен, но не съвсем върху ми, все още стиснал китката ми в челюстите си. Няма да направиш това.

— Нямах намерение да използвам камъка. Исках само да го докосна.

Не можеш да се довериш на това. Бил съм вътре, в черното на камъка. Ако трябва отново да те последвам там, заради живота ти, знай, че ще го направя. Но не искай от мен да те последвам там заради палешко любопитство.

Имаш ли нещо против, ако отида в града за малко, сам?

Сам? Знаеш, че вече не съществува истинско „сам“ за теб и мен.

Но аз те пуснах сам за малко, да опиташ с глутницата.

Не е същото и ти го знаеш.

Знаех го. Той пусна китката ми, станах и се изтупах от прахта. Повече не говорихме за това. Това е едно от най-хубавите неща, свързани с Осезанието. Изобщо не са нужни никакви дълги и досадно подробни разговори, за да се увериш, че сте се разбрали. Веднъж, преди години, Нощни очи ме беше оставил, за да побяга със свои родственици. Но се върна и това бе неизказаното му уверение, че вече е свързан повече с мен, отколкото с тях. През годините след това се сближихме още повече. Както ми беше изтъкнал веднъж, аз вече не бях напълно човек, нито той — вълк. Нито бяхме повече напълно отделни същности. Това не беше случай, в който той потъпква решението ми. Приличаше по-скоро на вътрешен спор за разумността на едно действие. И все пак, в това кратко противопоставяне, двамата се бяхме изправили пред нещо, над което бяхме избягвали да разсъждаваме.

— Връзката ни ставаше все по-дълбока и по-сложна — казах на Шута. — Никой от двама ни не беше сигурен как да се справим с нея.

Вълкът вдигна глава. Дълбоките му очи се взряха в моите. Споделяхме едно и също опасение, но решението той остави на мен.

Трябваше ли да разкажа на Шута къде бяхме отишли след това и за всичко, което бяхме научили? Беше ли опитът ми, събран сред хората от Старата кръв, нещо напълно лично, за да мога да го споделя? Тайните, които знаех, предпазваха живота на много хора. Колкото до себе си, готов бях най-доверчиво да поверя цялото си съществуване в ръцете на Шута. Но имах ли правото да споделям тайни, които не бяха изключително мои?

Не знам как изтълкува Шутът колебанието ми. Мисля, че все пак го прие за нещо различно от несигурност в себе си.

— Прав си — заяви той рязко, вдигна чашата си и пресуши последните капки бренди. Постави я решително на пода, после завъртя изящно ръка и спря, вдигнал тънък показалец — жест, който ми беше така познат. Почакай , повеляваше ми той.