Робин Хобб - Шутът и убиецът - трилогия

— Знам — промълви той. Усетих, че ме е съпътствал през изоставената каменоломна.

— Стоях там дълго и гледах костите. Мъчех се да си спомня Карод такъв, какъвто беше при първата ни среща, ала не можех. Но да гледам костите му беше като потвърждение. Всичко онова наистина се беше случило и всичко наистина беше свършило. Събитията и мястото, от което можех да си отида. Можех вече да го оставя зад гърба си и то не можеше да стане и да ме последва.

Нощни очи простена в съня си. Отпуснах ръка на хълбока му, доволен, че го усещам толкова близо и на допир, и умствено. Той не беше одобрил посещението ми в каменоломната. Не харесваше пътуването ми по пътя на Умението, въпреки че способността ми да съхранявам самосъзнанието си срещу неговия зов на сирена се беше усилила. Още по-недоволен беше, когато настоях, че трябва да се върна и до Каменната градина.

Чу се лек звук — звънването на бутилката в ръба на чашата: Шутът наливаше още бренди. Мълчанието му беше подкана да продължа разказа си.

— Драконите се бяха върнали там, където ги бяхме открили. Лесът постепенно си ги беше взел отново, трева беше израснала високо около тях и диви лози ги бяха обгърнали. Бяха също толкова красиви и също толкова обсебващи, както първия път, когато ги видяхме. И също толкова неподвижни.

Бяха пробили дупки в балдахина от клони и листа, когато се пробудиха от дрямката си и се вдигнаха, за да се сражават за Бък. Връщането им не беше било по-нежно, тъй че слънчевата светлина падаше на снопове, пронизваше тучната зеленина и позлатяваше всяко от блестящите същества. Вървях между тях и както преди усещах призрачния трепет на живота-Осезание вътре в дълбоко заспалите статуи. Намерих рогатия дракон на крал Мъдрост; осмелих се да докосна рамото му с голата си длан. Усетих само фино изваяните люспи, студени и твърди като камъка, от който бяха изсечени. Всички бяха там: драконът глиган, крилатата котка, всички всевъзможни форми, изваяни от Праотците и котериите на Умението.

— Видях и Момичето на дракон. — Усмихнах се на пламъците. — Тя спи добре. Човешката фигура сега е полегнала напред, ръцете й са обгърнали с обич шията на дракона, който все още язди. — Бях се побоял да я докосна; твърде ясно си спомнях все още нейния глад за спомени и как я бях захранил с моите. Може би се боях да си ги върна точно толкова, колкото някога бях готов да й ги дам. Подминах я мълчаливо, но Нощни очи се прокрадна покрай нея, оголил зъби. Вълкът беше разбрал какво всъщност търся.

— Искрен — тихо промълви Шутът, сякаш за да потвърди неизречената ми мисъл.

— Искрен — съгласих се. — Моят крал. — Въздъхнах и отново подхванах разказа си.

Бях го намерил там. Когато видяхме тюркоазената кожа на Искрен, блеснала под пъстрия летен покров, Нощни очи клекна и загърна спретнато предните си лапи с опашката си. Усетих безмълвието на мислите му, щом ме допусна предпазливо до съкровението на ума си. Пристъпих бавно към Искрен дракона, сърцето ми туптеше в гърлото. Там, в тяло, изваяно от Умение и камък, спеше човекът, който бе моят крал. Заради него бях понесъл рани, толкова тежки, че и умът ми, и тялото ми щяха да носят белезите от тях до деня, в който умра. Въпреки това, когато се доближих до неподвижната фигура, усетих, че в очите ми бликват сълзи, и изпитах само копнеж за тъй познатия му глас. „Искрен?“ — промълвих пресипнало. Душата ми се изпъна към него, слово, Осезание и Умение затърсиха моя крал. Не го намерих. Опрях длани в хладното му рамо, притиснах чело в твърдото тяло и се пресегнах отново, безразсъдно. И тогава го усетих, но беше много далечно и бегло зърване на онова, което той бе някога. Все едно да кажеш, че докосваш слънцето, когато си сгушил петънце горска светлина в дланта си. „Искрен, моля те“ — помолих и отново се пресегнах към него с всяка капка от Умението, която имах. Когато се съвзех, бях рухнал на земята до дракона. Нощни очи не беше помръднал от мястото, където бдеше. „Отишъл си е — казах му, безполезно и ненужно. — Искрен си е отишъл“.

И отпуснах глава на коленете си и заплаках от скръб по своя крал така, както не бях направил в деня, в който човешкото му тяло се вля в облика на дракона.

Прекъснах разказа си и отпих глътка от брендито на Шута. Оставих чашата си и видях, че той ме гледа мълчаливо. Беше се приближил, за да може да чува хрипливите ми думи, и светлината от огъня позлатяваше кожата му, но не издаваше какво се крие зад очите му.

— Мисля, че тогава напълно осъзнах, че старият ми живот е станал на пепел. Ако Искрен беше останал под някаква форма, ако все още съществуваше, за да ми откликне в Умението, то тогава, мисля си, някаква част от мен щеше да иска да си остана Фицрицарин Пророка. Но той не беше останал. Краят на моя крал беше и моят край. Когато се изправих и се отдалечих от Каменната градина, знаех, че наистина имам онова, за което бях копнял през всичките онези години: шанса да се самоопределя кой съм и времето, в което да живея собствения си живот, така, както сам избера. И че вече сам ще взимам решенията си.