Робин Хобб - Шутът и убиецът - трилогия

Сякаш дръпнат от конци на кукловод, Шутът плавно се изправи. Стаята тънеше в мрак, но той я прекоси без колебание. Чух, че рови в дисагите си. След малко се върна при огъня с една платнена торба. Приседна до мен, все едно се готвеше да ми разкрие тайни, прекалено интимни, за да се споделят дори на тъмно. Торбата в скута му беше изтъркана, и зацапана. Той я развърза и извади нещо, увито в красив плат. Ахнах, докато го разгъваше. Никога не бях виждал толкова гладка тъкан, нито толкова изкусни фигури, извезани с толкова ярки цветове. Дори на приглушената светлина на жаравата червеното грееше, а жълтите шарки искряха. С такова парче плат можеш да спечелиш благоволението на всеки властелин.

Но това, което искаше да ми покаже, не беше възхитителният плат — него той просто го пусна да се свлече на грубия под. Наведох се, затаил дъх, за да видя що за по-голямо чудо ще ми покаже. И последната лъскава гънка на плата се плъзна на пода. Наведох се още повече, озадачен, несигурен в онова, което виждах.

— Мислех си, че съм я сънувал — промълвих накрая.

— Сънува я. И аз.

Дървената коронка в ръцете му бе похабена от времето. Нямаше ги ярките пера и боята. Беше просто изваяна дървена вещ, резбована изкусно, но сурова в своята красота.

— Поръчал си да я направят? — попитах.

— Намерих я — отвърна той. Вдиша дълбоко и добави с трепет: — Или може би тя ме намери.

Изчаках го да каже още нещо, но той мълчеше. Протегнах ръка, за да я пипна, но той леко я дръпна, сякаш искаше да я задържи за себе си. След миг отстъпи. Подаде ми я. Когато я взех в ръце, осъзнах, че с това споделяне той ми предлага много повече от себе си, повече дори от споделянето на кобилата. Завъртях старинната вещ в ръцете си и забелязах следите от ярката боя по линиите на резбованите петльови глави. Две от тях все още бяха запазили намигващите си като скъпоценни камъчета очи. Дупчиците по ръба на коронката издаваха къде е било прикрепено всяко перо от петльова опашка. Не знаех от какво дърво е издялана. Беше леко, но здраво, и сякаш шептеше между пръстите ми, съскаше тайни на неведом език.

Върнах му я и промълвих:

— Сложи си я.

Той я взе. Видях го как преглътна.

— Сигурен ли си? — попита тихо. — Да, слагал съм си я, признавам. Нищо не се случи. Но с двама ни тук, Белия ясновидец и неговия Катализатор… Фиц, възможно е да ни изкушава магия, която никой от двама ни не разбира. Много пъти съм ровил в паметта си, но в нито едно от пророчествата, които съм учил, не намирам споменаване за тази корона. Представа нямам какво означава и дали изобщо означава нещо. Ти помниш видението си за мен; аз имам само най-смътен спомен от него, като сън — пеперуда, твърде крехка, за да я уловиш, но възхитителна в полета си.

Не отвърнах нищо. Ръцете му, толкова златни, колкото бяха бели някога, държаха короната. Гледахме се в мълчание, любопитството се бореше с предпазливостта. Накрая, каквито си бяхме и двамата, можеше да има само един изход. Лицето му бавно се озари от дръзка усмивка. Така, спомних си, се беше усмихнал в нощта, когато докосна с Умелите си пръсти изваяната плът на Момиче на дракон. Спомних си агонията, която предизвикахме, и внезапно изпитах страх. Но преди да успея да проговоря, той вдигна високо коронката и я постави на главата си. Затаих дъх.

Нищо не се случи.

Гледах го, разкъсван между облекчение и разочарование.

За миг между двама ни увисна тишина. После той се разкикоти. Миг след това и двамата избухнахме в смях. След като напрежението се уталожи, се смяхме, докато по страните ни не потекоха сълзи. Когато смехът ни най-сетне стихна, погледнах Шута, все още увенчан с дървената корона, все още моя приятел, какъвто е бил винаги. Той изтри сълзите от очите си.

— Знаеш ли, миналия месец петелът ми си загуби повечето пера от опашката при свада с една невестулка. Хеп ги прибра. Дали да не ги опитаме в короната?

Той я свали от главата си и ме изгледа с насмешливо съжаление.

— Утре може би. И може да открадна малко от мастилата ти и да възстановя цветовете. Спомняш ли си ги добре?

Свих рамене.

— Бих се доверил по-скоро на твоето око. Винаги си имал дарба за такива неща.

Той наведе глава в престорена благодарност за комплимента. Вдигна плата от пода и започна да увива короната. Огънят вече беше замрял до едва тлееща жарава и хвърляше ръждивочервено сияние. Погледът ми се задържа върху него. На тази светлина можех да се престоря, че цветът му не се е променил, че все още си е светлокожият смешник от детството ми, а оттам — че и аз съм също толкова млад. Той вдигна очи, улови погледа ми и също се взря в мен, странна жажда бе изписана на лицето му. Погледът му беше така напрегнат, че извърнах очи. След миг той проговори: