Робин Хобб - Шутът и убиецът - трилогия

— Не е. Трудно е. Но мисля, че е разумно.

— Толкова пъти се издадохме пред Лоръл…

Свих безпомощно рамене.

— Това е положението. Тя знае, че и двамата сме избрани от кралицата. Сигурно можем да я оставим да си направи собствените заключения. Те може да се окажат по-убедителни от всичко, което бихме могли да измислим ние.

Той се усмихна.

— Да. Тази тактика ми харесва. Значи откриваме каквото можем тази нощ и тръгваме рано сутринта.

С тези думи се разделихме. Той се отдръпна в тъмното и изчезна толкова опитно, колкото можеше да го направи Нощни очи. Гледах след него, докато пресичаше вътрешния двор, но не можех да го видя. Зърнах го само за миг, когато се прехвърли през затъмнения прозорец. Не чух звук.

Нощни очи се притисна плътно в крака ми.

Какви са новините? — попитах. Осезанието ни беше безмълвно като топлината на тялото му до мен.

Лоши. Мълчи и ме следвай.

Поведе ме не по главната улица на селото, а далече от центъра му. Зачудих се къде отиваме, но не посмях да се пресегна и да докоснем умовете си. Обуздах Осезанието си, въпреки че да не споделям вълчите сетива бе затъпяващо. Най-сетне се озовахме на каменисто поле близо до речния бряг. Той ме отведе досами реката, където растяха големи дървета. Високите сухи треви бяха отъпкани. Долових миризмата на печено месо и изстинала пепел. После очите ми сглобиха дължината на въже, което още висеше от едно дърво, и изгорелия огън под него. Стоях съвсем неподвижен. Нощният вятър откъм реката раздухваше пепелта и изведнъж ми прилоша от миризмата на опеченото месо. Опрях длан върху угасените въглени. Бяха влажни и студени. Огън, преднамерено запален и преднамерено угасен. Зарових с пръсти в тях и усетих характерната хлъзгавост от накапала мас. Бяха го направили повече от старателно. Обесване, разчленяване, изгаряне и останките — хвърлени в реката.

Отдръпнах се далече от огъня, под покрова на дърветата. Седнах на един камък. Вълкът дойде и клекна до мен. След малко си спомних за месото и му го дадох. Изяде го безцеремонно. Седях с ръка на устата и се чудех. В жилите ми вместо кръв течеше мраз. Селски хора бяха направили това, а сега се смееха и пееха песни в хана. Бяха направили това на някого точно като мен. Навярно на сина на моето тяло.

Не. Кръвта не мирише както трябва. Не е бил той.

Малка утеха. Означаваше единствено, че не е умрял днес. Дали не го държаха някъде селяните? Дали тази оживена нощ в хана не беше възбудено очакване за още кръв на заранта?

Усетих, че някой тихо се приближава към нас в тъмното. Дойде откъм светлините на селото, но не вървеше по пътя. Идваше през дърветата покрай пътя и се движеше почти безшумно.

Ловкинята.

Лоръл излезе от сянката на дърветата. Загледах я, докато крачеше решително към изгореното петно. Също като мен преди малко, се наведе, подуши и след това опипа пепелта.

Станах, издадох само толкова звук, че да разбере, че съм тук. Тя трепна и рязко се обърна.

— Кога? — попитах нощта.

Лоръл въздъхна тихо.

— Днес следобед. Слугинята ми каза. Раздрънка се сама всъщност, как момъкът, който щял да се жени за нея, бил съвсем вътре в нещата, в премахването на Петнистите. Така ги наричат в тази долина. Петнистите!

Речният вятър духаше между нас.

— И ти дойде тук?

— Да видя каквото е останало за виждане. Което не е много. Страхувах се, че може да е нашият принц, но…

— Не е. — Нощни очи се беше подпрял тежко на мен; споделих онова, което и двамата подозирахме. — Мисля, че е бил един от спътниците му.

— Щом знаеш толкова, значи знаеш, че другите са избягали.

Не го бях знаел, но за мой срам изпитах облекчение, че го чувам.

— Преследвали ли са ги?

— Да. И хората, които са ги подгонили, все още не са се върнали. Някои тръгнали да ги преследват, други останали, за да убият хванатия. Планът е бил онези, които са направили това… — Тя махна презрително към въжето и кръга от огнището. — Ще тръгнат сутринта. Малко са разтревожени, че приятелите им още не са се върнали. Тази нощ ще пият и ще събират кураж и гняв. Утре ще тръгнат.

— Тогава ще е най-добре да тръгнем преди тях и да препуснем по-бързо.

— Да. — Погледът й зашари от мен към Нощни очи и обратно. Отново огледахме отъпканата пръст, полюшващото се въже и изгорялото петно на земята. Като че ли трябваше да направим нещо, някакъв жест се очакваше сякаш от нас, но ми убягваше.

Тръгнахме обратно към хана, мълчахме. Забелязах тъмното й облекло и обувките с меки подметки и отново си помислих, че кралица Кетрикен е избрала добре. Омърсих нощната тишина с въпрос, от чийто отговор се боях.