Робин Хобб - Шутът и убиецът - трилогия

Когато небето започна да изсветлява, Лоръл изказа мислите ми на глас.

— Поне имаме добър старт пред онези, които смятаха да тръгнат призори, та да видят колко късмет са имали приятелите им в залавянето на Петнистите. И главите ни са по-чисти.

Но остави неизречен един страх, който споделяхме всички: това, че можеше да сме изгубили дирята на принца в бързината си да го догоним. Е, понякога човек трябва да се довери на късмета. Или да повярва в съдбата като Шута.

Слънцето изгря. Продължавахме напред. Фермите, нивите и пасищата ставаха все по-редки, а след това изчезнаха напълно, заменени от каменисти хълмове и рехави гори. Тревогата ми бе раздвоена между страха ми за моя вълк и за моя млад принц. Общо взето имах по-голяма вяра в способността на четирикракия ми приятел да се справи сам, отколкото в Предан. С решителност, която Нощни очи щеше да одобри, го изтласках от мислите си и се съсредоточих изцяло върху пътя и околностите. Усилващият се дневен зной се изостряше от задушния въздух. Усещах наближаваща буря. Един силен дъжд можеше да заличи всякакви следи. Глождеше ме напрежение.

Без да се наговаряме, Лоръл подкара от лявата страна на пътя, а аз — от дясната. Оглеждахме за всякаква възможна следа от коне, оставили пътя; в частност оглеждахме за следи от поне три коня, препускали в галоп. Знаех, че ако бягам от конни преследвачи, първата ми мисъл ще е да хвана през горите, където щях да имам по-добър шанс да се откъсна. Принцът и спътниците му сигурно щяха да направят същото.

Опасенията ми, че може да сме пропуснали дирята им в тъмното, се усилиха, но изведнъж Лоръл извика, че я е хванала. Веднага щом погледнах отпечатъците се уверих, че е права. Имаше следи от много подковани копита, отбиващи от пътя, и всичките — припряно. Широките дири на едрия боен кон не можеше да се сбъркат.

Другите двама продължиха по дирята, а аз спрях и слязох под претекст, че искам да затегна по-здраво багажа на гърба на Моя черна. Използвах възможността, за да се облекча край пътя: знаех, че вълкът ще търси следи от преминаването ми.

Качих се отново на седлото и бързо догоних двамата си спътници. На хоризонта се трупаха тъмни облаци. Чухме няколко дълги глухи заплашителни тътена в далечината. Отъпканата от преследващата група пътека бе лесна за проследяване и пак пришпорихме уморените си животни. Превалихме два хълма, обрасли с трева и храсти. Когато изкачихме третия, видяхме долу гора от дъб и елша. А в нея се натъкнахме на преследвачите. Бяха половин дузина, проснати сред високата трева в сенките на дърветата.

Посрещналите ги в засада бяха избили и конете и кучетата им. Разумен ход от тяхна страна: върнали се в селото коне без ездачи щяха само да доведат новата група преследвачи много по-скоро. И все пак това ме отврати, още повече че бе извършено от хора на Старата кръв. Изглеждаше безскрупулно по начин, който ме ужаси. Животните не бяха направили нищо, за да заслужат смърт. Що за хора бяха тези, с които яздеше принцът?