Робин Хобб - Шутът и убиецът - трилогия

— Ще се шмугна в стаята си да си опаковам вещите. Ти събуди лорд Златен и му кажи, че трябва да тръгнем.

Изчезна в сенките до задната врата. Самият аз влязох през предната, навъсих се на един измъчен слуга и забързах към гостилницата. Часът вече бе късен и настроението, което се бе възцарило, беше по-скоро умислено, отколкото празнично. Не ме забеляза никой. Продължих към стаята ни. Пред вратата до ушите ми стигнаха спорещи гласове. Гласът на лорд Златен се извиси до благороднически гняв.

— Буболечки в леглото, моля ви се! Пълзят като разлютени пчели. Кожата ми е много деликатна. Не мога да остана при толкова гъмжащи твари!

Нашият домакин, по нощна риза и с нощна шапка, държеше свещ. Гласът му прозвуча ужасено:

— Моля ви, лорд Златен, поръчах други постелки, стига да благоволите…

— Не. Няма да прекарам нощта тук. Пригответе веднага сметката.

Почуках на вратата. С влизането ми лорд Златен прехвърли гнева си върху мен.

— А, ето те и теб, негоднико жалък! Пил си някъде, не се съмнявам, докато аз трябваше да прибирам и моите неща, и твоите. Добре, гледай поне с нещо да си полезен! Бягай да почукаш на вратата на Ловкиня Лоръл и да й кажеш, че трябва да напуснем веднага. После вдигни коняря и му кажи да приготви конете ни. Не мога да прекарам нощта в хан, който гъмжи от паразити!

Излязох, за да не слушам настояванията на ханджията колко добър и чист хан поддържал. Изненадващо бързо се озовахме навън и готови за тръгване. Лично бях оседлал конете — конярят не бе реагирал на усилията ми да го събудя. Ханджията беше излязъл след лорд Златен на двора и го увещаваше, че не можем да намерим друг хан за тази нощ, но благородникът беше непреклонен. Качи се и без повече приказки подкара Малта. Двамата с Лоръл го последвахме.

Известно време яздихме в тръс. Луната беше изгряла, но струпаните къщи затулваха светлика й, а случайните светлини, процеждащи се през кепенците, повече правеха сенки, отколкото да осветяват пътя ни. Гласът на лорд Златен стигна тих до ушите ни:

— Чух клюката в пивницата и прецених, че е най-добре да тръгнем веднага. Избягали са по пътя.

— Като вървим в тъмното, рискуваме да изтървем дирята им — изтъкнах аз.

— Знам. Но ако чакаме, може да стигнем много късно, за да направим каквото и да било, освен да го погребем. Освен това никой от нас така или иначе нямаше да спи, а така ще изпреварим онези, които ще тръгнат утре.

Нощни очи се появи като призрак и пое с нас. Пресегнах се към него и когато се свързахме, нощта сякаш стана по-светла. Той изсумтя на вдигнатата от нас прах и избърза напред, за да поведе. Бяхме свързани с Осезанието и той не можеше да скрие от мен усилието, което му струваше това. Потръпнах, но приех решението му. Сръгах кобилата, за да не изостана.

— Дисагите ни изглеждат по-обемисти, отколкото когато пристигнахме — подхвърлих в тъмното, когато се изравних с Шута.

Лорд Златен вдигна небрежно рамене.

— Одеяла. Свещи. Всичко останало, което се сетих, че може да ни е от полза. Промъкнах се в кухните, щом разбрах, че трябва бързо да хванем пътя, тъй че в онази торба има хляб. И ябълки. Ако бях взел повече, щеше да се забележи. Гледай да не смачкаш хляба.

— Човек може да си помисли, че вие двамата сте правили това и преди, лорд Златен. — В тона на Лоръл се долавяше нерв и достатъчна нотка съмнение към титлата, за да отрезви и двама ни. След като никой от нас не отвърна, тя добави: — Не мисля, че е много честно да споделям рисковете на това пътуване с вас и все още да съм като с вързани очи.

Лорд Златен заговори с възможно най-убедителния си аристократичен тон.

— Права сте, Ловкиньо. Не е честно, но точно така трябва да си остане засега. Защото, освен ако не греша, трябва да вдигнем малко скоростта. Както нашият принц е напуснал това село в галоп, така ще го напуснем и ние.

И още докато говореше, заби пети в Малта, а тя скочи с радост напред, за да оспори водачеството на Моя черна. Лоръл след миг се озова до него. До скоро, братко. Усетих как Нощни очи се отдели от мен, и духовно, и физически. Знаеше, че не може да издържи на конския бяг. Щеше да ни последва на своя скорост и по свой път. Това откъсване ме разпъна, макар и да знаех, че изборът е негов и е възможно най-разумният. Лишен от него, лишен от нощния му взор, продължих напред, оставил Моя черна сама да избира пътя си.

Селото беше малко и скоро стигнахме покрайнините. Лунната светлина се разля на пътя. Малта усили галопа и другите два коня скочиха, за да не изостанат. Подминавахме ферми и ниви, ожънати и още неприбрани. Оставихме конете да тичат, докато сами не поискат да забавят и да си поемат дъх. Щом Малта дръпнеше напред, лорд Златен я оставяше да поведе и поемахме отново. Двамата бяха повече на един ум, отколкото си бях давал сметка. Пълното му доверие в нея й даваше тази бодра увереност. Продължихме да яздим през остатъка от нощта, като лорд Златен налагаше скоростта.