Робин Хобб - Шутът и убиецът - трилогия

Дирята остави долината и залъкатуши между хълмовете. Дърветата оредяха и теренът стана скалист. Коравата пръст затрудняваше проследяването и подкарахме по-бавно. Подминахме каменните основи на малко селце, отдавна запуснато. Минахме и покрай странни, наподобяващи могили образувания, стърчащи по осеяния с балвани склон. Лорд Златен забеляза, че ги гледам, и промълви:

— Гробове.

— Много са големи — възразих.

— Не са. Това са гробници, често за цели семейства.

Отново ги погледнах с любопитство. Висока суха трева се полюшваше над могилите. И да имаше камък под тези чимове, беше скрит добре.

— Откъде ги знаеш тия неща? — попитах.

Не ме погледна в очите.

— Просто знам, Беджърлок. Отдай го на предимствата на аристократичното образование.

— Чувала съм приказки за подобни места — намеси се шепнешком Лоръл. — Казват, че високи, тънки като скелети призраци понякога излизат от такива могили, за да отвличат изоставени деца и… О, Еда да ни спаси дано. Вижте. Стърчащият камък от същите приказки.

Проследих с поглед сочещия й пръст. По гърба ми полазиха мравки.

Черен и лъскав, камъкът се издигаше два пъти по-висок от човешки ръст. Прошарен със сребърни жилки. Никакъв мъх нямаше по него. Ветровете на сушата бяха проявили повече милост от натежалите със сол бурни ветрове, разяли Свидетелстващите камъни край Бъкип. От това разстояние не можех да видя какви знаци са врязани по страните му, но знаех, че има такива. Този каменен стълб беше родствен на Свидетелстващите камъни и на черния стълб, който веднъж ме беше пренесъл до града на Праотците. Взрях се в него и разбрах, че е изсечен от същата кариера, която бе родила дракона на Искрен. Магия или мускули го бяха донесли толкова далече, чак от онова място тук?

— Гробовете имат ли нещо общо с камъка? — попитах лорд Златен.

— Неща, които са едно до друго, не винаги се отнасят едно към друго — отбеляза той хладно и разбрах, че отбягва въпроса ми. Извърнах се към Лоръл:

— Какво казва легендата за камъка?

Тя сви рамо и се усмихна, но мисля, че напрежението във въпроса ми я притесни.

— Има много приказки, но повечето се свеждат до едно. — Пое си дъх. — Скитащо дете или някой разсеян пастир, или любовници, избягали от омразните си родители, идват при гробниците. В повечето приказки сядат до тях, за да отдъхнат или за да потърсят малко сянка в горещ ден. И тогава призраците излизат от гробниците и ги отвеждат до изправения камък. И те влизат след тях в камъка и се озовават в друг свят. Според някои никога не се връщат. Според други се връщат състарени и грохнали, след като ги е нямало само една нощ, но трети твърдят обратното: че след сто години любовниците се върнали, ръка за ръка, все така млади, и открили, че скараните им родители отдавна са мъртви и те са свободни да се венчаят.

Имах си мнение за подобни приказки, но не го споделих. Веднъж бях минал през такъв стълб и се бях озовал в далечен, отдавна мъртъв град. Черните каменни стени на онзи отдавна мъртъв град ми бяха проговорили и градът около мен бе оживял. Монолитите и градовете от черен камък бяха творение на отдавна изчезналите от света Праотци. Бях повярвал, че Праотците са били обитатели на далечен свят, дълбоко в планините зад Планинското кралство на Кетрикен. Вече два пъти бях видял доказателство, че бяха вървели и по хълмовете на Шестте херцогства. Но преди колко лета?

Опитах се да уловя погледа на лорд Златен, но той се взираше право напред и като че ли подкара кобилата си още по-бързо. Разбрах по присвитите му устни, че на всякакъв въпрос, който му задам, ще отвърне с друг въпрос или с измъкване. Съсредоточих усилията си върху Лоръл.

— Изглежда ми странно, че си чувала приказки за това място във Фароу.

Тя отново сви рамене.

— Приказките, които съм слушала, са за едно подобно място във Фароу. Казах ти. Семейството на майка ми е от едно място недалече от владенията на Бресинга. Често го посещавахме, докато все още беше жива. Но бих се обзаложила, че тукашните хора разказват същите приказки за тези могили и онзи стълб. Стига тук да живеят хора.

Към края на деня това вече изглеждаше малко вероятно. Колкото повече се отдалечавахме, толкова по-дива ставаше околността. Хоризонтът помръкна и бурята тътнеше застрашително, но не се приближаваше. Дори тези долини изобщо да бяха познавали плуг или тези хълмове да бяха хранили добитък с пасищата си, забравили го бяха преди много години. Земята беше суха, камъни стърчаха изпод туфите суха трева и трънливите храсти. Бръмчащи насекоми и птичи зов бяха единственият признак за живот. Дирята стана още по-трудна за проследяване и се принудихме да продължим още по-бавно. Често се озъртах назад. Следите ни върху дирята, която следвахме, щяха да улеснят преследвачите ни да ни догонят, но не можех да измисля нищо, за да избегнем това.