Робин Хобб - Шутът и убиецът - трилогия

— Той уби Лоръл!

— Не успя! — чух ядосания й глас. Обърнах се и видях, че е стиснала рамото си с ръка. Кръв се процеждаше между пръстите й. Вече беше издърпала стрелата.

— Извади ли острието? — попитах бързо.

— Нямаше да я издърпам, ако не бях сигурна, че ще я извадя цялата — отвърна ми тя сприхаво. Беше пребледняла, но на бузите й още имаше две ярки петна. Погледна момчето, което бях възседнал, и очите й се разшириха. Чух хрипливия й дъх.

Нощни очи стоеше до мен, дишаше тежко. Трябва да се махаме оттук. Мисълта се провлече, изпълнена с болка. Може да дойдат други. Онези, които идват, или онези, които са напред. Видях как момчето се намръщи. Погледнах през рамо към Лоръл.

— Можеш ли да яздиш така? Защото трябва да се махаме оттук. Трябва да го разпитаме, но не сега. Не искаме да ни хванат идващите или приятелите му, ако се върнат за него.

По погледа й разбрах, че няма отговор на въпроса ми, но отвърна храбро.

— Мога. Да вървим. И аз имам въпроси, които бих искала да задам на този. — Стрелецът я зяпна, скован от ужас от злъчта в гласа й. Изведнъж се завъртя под мен, мъчеше се да се измъкне. Плеснах го през лицето.

— Стой кротко. Много по-лесно ми е да те убия, отколкото да те влача с нас.

Знаеше, че казвам истината. Очите му се извърнаха към лорд Златен, после към Лоръл, преди погледът му да се върне отново на мен. Вторачи се в мен, кръв капеше от носа му. Познавах този слисан поглед. Беше младеж, който е убивал, но никога досега не се е изправял пред непосредствена опасност да бъде убит. Чувствах се странно, в правото си да го запозная с това чувство. Не се съмнявах, че и аз някога, поне веднъж, съм гледал така.

— Ставай. — Преди петнадесет години щях да подсиля заповедта, като го дръпна на крака. Сега само задържах в юмрука си предницата на ризата му, но го оставих да се изправи сам. Останал бях почти без дъх от боричкането и не бях склонен да изразходвам резервите си в показване на сила. Нощни очи легна на мъха под дървото, тежко задъхан.

Изчезни — посъветвах го.

След малко.

Стрелецът запремества поглед от вълка към мен и обратно, очите му се изпълниха с удивление. Отказах да срещна погледа му. Срязах кожената каишка, стягаща яката на ризата му — той трепна, когато ножът се провря под нея, издърпах я и го обърнах грубо.

— Ръцете — заповядах му и без да хитрува, той ги събра зад гърба си. Изглежда, се беше отказал от борбата. Раните от зъби на китката му кървяха. Вързах го здраво. Лоръл го гледаше с гняв. Явно беше приела нападението лично. Навярно никой досега не се беше опитвал да я убие. Е, първият път винаги е паметно преживяване.

Лорд Златен й помогна да се качи на седлото. Знаех, че тя иска да откаже, но не посмя. Да изтърве коня си щеше да е по-унизително, отколкото да приеме подкрепата му. На Моя черна се падна да носи пленника ми и мен. Нито кобилата, нито аз бяхме особено щастливи от това. Взех лъка на стрелеца и след кратко колебание го запокитих в дървото. Той се закачи на един клон и остана да виси там. С малко късмет, никой от преминаващите нямаше да погледне нагоре и да го види. Разбрах, че му е скъп, от погледа, с който го изпрати.

Хванах юздите на Моя черна.

— Сега ще се кача — казах на пленника. — После ще ти подам ръка да те издърпам. Ако не ми съдействаш, ще те приспя с един удар и ще те оставя за другите. Знаеш кои имам предвид. Ония, за които ни взе, убийците от селото.

Той облиза устни. Цялата страна на лицето му бе започнала да подпухва и да посинява. За първи път проговори:

— Вие не сте ли с тях?

Изгледах го хладно.

— Защо не се зачуди за това, преди да стреляш по мен? — Метнах се на коня.

— Вървяхте по дирята ни. — Погледна през рамо към жената, която беше прострелял. На лицето му се беше изписала покруса. — Помислих, че сте селяните, които идват да ни убият. Честно.

Подкарах Моя черна към него и се пресегнах. След миг колебание той надигна рамото си. Хванах го здраво под мишницата. Моя черна изпръхтя и се завъртя в кръг, но след два опита момчето успя да прехвърли единия си крак върху нея. Оставих му време да се намести зад мен и му казах:

— Много внимавай. Тя е висока. Хвърлиш ли се от нея, като нищо може да си счупиш кокалите.

Хвърлих поглед назад по пътя, откъдето бяхме дошли. Все още нямаше признаци, че преследвачите ни са близо, но усещах, че късметът ни е на изчерпване. Дирята на Осезаващите водеше нагоре по хълма, но не исках да продължа по нея, преди да съм изтръгнал от това момче всичко, което знае. Очите ми затърсиха път, по който да отклоним преследвачите. Можехме да се спуснем надолу, където пролет и есен вероятно течеше вода. Следите ни щяха да личат добре в по-влажната пръст. Можехме да продължим по коритото и след това да го оставим. После нагоре по другия скат, по каменистия хълм и отново в прикритието на леса. Можеше да свърши работа. Следите ни щяха да са по-пресни, но те просто можеше да решат, че ни настигат, и така — да ги отвлечем от принца.