Робин Хобб - Шутът и убиецът - трилогия

— Много ли е зле? — попитах тихо.

— Много — отвърна кратко лорд Златен, но ме стъписа погледът на Лоръл. Зяпна ме, все едно съм побеснял звяр. Беше много повече от негодуванието, което можеше да е изпитала от това, че съм прекъснал интимен разговор. Отдръпнах се, зачуден дали пък не я е притеснило оголеното й пред очите ми рамо. Но като че ли нямаше никакви притеснения, че лорд Златен я докосва. Все едно, имах си други грижи и нямаше да им се натрапвам повече.

Прецених малкото припаси, които ни бяха останали. Главно хляб и ябълки. Съвсем малко за трима и недостатъчно за четирима. Реших хладнокръвно, че пленникът ни може да мине и без храна. Най-вероятно си беше имал храна за път и сигурно през деня се беше нахранил по-добре от нас. Като си помислих за него, реших да го проверя. Седеше непохватно където го бях оставил, с ръцете отзад, и оглеждаше разкъсания си крак. Погледнах раната, но без да му предложа съчувствие. Стоях мълчаливо над него, докато той не проговори:

— Може ли да пийна вода?

— Обърни се — наредих му и останах безучастен, докато се мъчеше да изпълни заповедта. Развързах китките му. Той изохка леко, когато дръпнах каишката от съсирената кръв. Бавно раздвижи ръце. — Вода можеш да пиеш ей там, след като конете се напият обаче.

Той бавно кимна. Много добре знаех колко го болят раменете вече. Моите също пулсираха. Страната му беше потъмняла и подпухнала от натъртването при падането. Едното му посиняло око беше кървясало. Раните някак си го правеха още по-млад. Той огледа китката си, която беше раздрал вълкът. По стиснатите му зъби разбрах, че го е страх да пипне раната. Вдигна бавно очи към мен, след което ги извърна настрани и попита:

— Къде е вълкът ти?

За малко да го зашлевя с опакото на ръката. Той трепна.

— Ти не задаваш въпроси — казах хладно. — Отговаряш на тях. Къде отвеждат принца?

Изгледа ме неразбиращо и се изругах наум за глупостта си. Може би не знаеше за самоличността на принца. Е, вече беше късно да си върна думите. Тъй или иначе, вероятно щеше да се наложи да го убия. Разпознах в това мисленето на Сенч и го изтласках от ума си.

— Момчето, което язди с котката — уточних. — Къде го водят?

Той преглътна.

— Не знам — излъга намусено.

Бях готов да го удуша, но да изтръгна отговора от гърлото му. Ужасно ме предизвикваше. Изправих се рязко, преди да съм се поддал на гнева.

— Знаеш. Ще ти оставя малко време да помислиш за всички възможни начини, с които мога да те накарам да ми кажеш. После ще се върна. — Отдалечих се няколко стъпки от него, преди да изкарам зла усмивка на лицето си, и се обърнах. — А. И ако си въобразиш, че моментът е удобен да избягаш… само две-три крачки навън и ще престанеш да се чудиш къде е вълкът ми.

Бяла мълния изсъска и огря скалното ни убежище. Конете изцвилиха и две тупвания на сърцето по-късно гърмът разтърси земята. Примигах, за миг заслепен, а след това дъждът започна да се излива като из ведро пред входа на пещерата. Навън изведнъж се смрачи. Порив на вятъра донесе дъжд в пещерата и се отнесе настрани. Дневната топлина си отиде.

Занесох храна на лорд Златен и Лоръл. Тя беше леко замаяна. Той беше довлякъл едно от седлата и одеяло, за да може да отпусне гръб на тях. Тя избута разрошената си коса от лицето с лявата си ръка. Дясната й лежеше в скута. Беше й изтекла повече кръв, отколкото си мислех, процедила се беше и съсирила между пръстите. Лорд Златен взе хляба и ябълките за двамата.

Погледнах пороя пред пещерата и поклатих глава.

— Тази буря ще измие всякакви следи. Хубавото е, че селяните може би просто ще вземат мъртвите си и ще се върнат. Лошото е, че губим дирите и на принца. Да накараме нападателя ни да проговори е вече единствената ни надежда да го намерим. Ще се погрижа за това, като се върна. — Разкопчах оръжейния си колан и го подадох. След като никой не посегна за него, извадих меча и го сложих на пода до тях. Заговорих тихо: — Може да се наложи да го използвате. Ако се наложи, не се колебайте. Убийте го. Ако се измъкне и успее да предупреди приятелите си, нямаме никакъв шанс да спасим принца. Оставям го да си помисли малко. После ще изтръгна истината от него. Сега отивам навън да събера дърва за огън, докато все още може да се намери нещо сухо. И да видя дали някой не върви по дирята ни.

Лоръл вдигна здравата си ръка, за да покрие устата си. Изведнъж й беше призляло. Лорд Златен погледна към пленника, после отново мен. Изглеждаше притеснен, но знаеше, че трябва да потърся Нощни очи.