Робин Хобб - Шутът и убиецът - трилогия

Върнах се при огъня. Лорд Златен мълчаливо ми подаде комат хляб и ябълка. Не си бях давал сметка колко съм огладнял, докато не сдъвках първата хапка. Цялата дажба нямаше да напълни стомаха ми, но изядох само ябълката и половината хляб. За жалост след последната хапка се чувствах все толкова гладен. Пренебрегнах го, както бях пренебрегнал и дъжда преди малко. Беше поредното човешко допускане, че имаш право на пълен корем на редовни интервали. Приятна представа, но не непременно нужна в оцеляването. Повторих си го няколко пъти. Вдигнах очи от пламъците и забелязах, че лорд Златен ме гледа съсредоточено. Лоръл беше придърпала одеяло върху себе си и беше задрямала. Заговорих тихо:

— Той каза ли нещо, докато го превързваше?

Лорд Златен помисли. Бавна усмивка разчупи строгата му фасада.

— Каза „ух“!

Ухилих се в отговор, но бързо се стегнах за онова, което все пак ми предстоеше. Въпреки затворените очи на Лоръл сниших глас, за да стигне само до ушите на Шута:

— Трябва да науча всичко, което знае за плановете им. Те са организирани и безскрупулни. Тук има нещо много повече от обичайната помощ на Осезаващи за едно избягало момче. Трябва да го накарам да ни каже къде са отвели принца.

Усмивката на лицето на Шута се стопи, но високомерието на лорд Златен не я замени.

— Как? — попита ме със страх.

— Както се наложи — отвърнах хладно.

Гадеше ми се от мисълта, че Шутът щеше само да ме затрудни. Принцът и неговото благополучие бяха важни сега. Не неговата гнусливост, нито животът на момчето от Старата кръв, което седеше до стената на пещерата. Собствените ми чувства дори не бяха важни. Правех това за Сенч, за моята кралица, за родословната линия на Пророците, за самия принц. Точно за това бях обучаван толкова време, за тази малка мръсна задачка; всичко това беше част от „тихата работа“ в обучението на убиеца. Вътрешностите ми се стегнаха на кълбо. Извърнах очи от уплашения поглед на Шута и се изправих. „Приключи с това. Накарай го да проговори. След това го убий“. Не смеех да го пусна, а и не можехме да си създадем затруднения, като го вземем със себе си. Нямаше да ми е първият път, когато убивам заради Пророците. Никога не ми се беше налагало първо да изтръгна информация от жертвата си, но и това знаех как се прави. Тези уроци бях научил от първа ръка, в подземията на Славен. Съжалявах само, че обстоятелствата не ми бяха предложили друг избор.

Обърнах гръб на светлината и тръгнах в тъмното към младежа. Той седеше на пода, с гръб към скалата. Отначало само се изправих над него и го загледах отгоре. Надявах се страхът му от тази среща да е толкова голям, колкото и моят. Когато най-после той се предаде и вдигна очи към мен, изръмжах:

— Къде го отвеждат?

— Не знам — отвърна той, но в думите му нямаше сила.

Изритах го силно, върхът на ботуша ми го удари под ребрата. Бях преценил ритникът да изкара въздуха от дробовете му, без да му нанесе трайна вреда. Още беше рано за това. Той изскимтя и се сви на кълбо. Преди да е успял да се съвземе, се пресегнах, сграбчих го за предницата на ризата и го дръпнах рязко нагоре. Имах предимство в ръста, тъй че стиснах зъби и го задържах изправен на пръсти. Ръцете му се вкопчиха в китките ми и той започна да се дърпа безпомощно. Все още се мъчеше да си поеме дъх.

— Къде? — повторих твърдо. Дъждът отвън заплющя отново.

— Те… не… казаха… — изхриптя той и всичката милост на Еда ме караше да искам да му повярвам. Не посмях. Шибнах го силно в стената на пещерата, главата му издумка и отскочи от камъка. Нараненото ми рамо изкрещя при удара. Видях го как прехапа устна от болка. Чух приглушения вик на Лоръл зад мен, но не се обърнах.

— Можеш да ми кажеш сега или ще ми кажеш по-късно — предупредих го, като го задържах притиснат в стената. Ненавиждах това, което правех, но съпротивата му по някакъв начин само разпалваше гнева ми. Извлякох сила от него, мъчех се да укрепя волята, нужна ми, за да продължа. Най-бързото беше най-добронамерено; най-грубото беше всъщност най-милостивото. Колкото по-скоро проговореше, толкова по-скоро щеше да свърши. Сам бе избрал пътя, който го беше довел до това. Беше предател, в съюз с онези, които бяха примамили сина на Кетрикен да се отдели от нея. Наследникът на трона на Шестте херцогства можеше точно в този момент да е в смъртна опасност и това, което този млад човек знаеше, можеше да ми даде възможност да го спася. Това, което му причинявах сега, си го беше причинил сам.