Робин Хобб - Шутът и убиецът - трилогия

— Вземи наметалото ми.

— Само ще се намокри като всичко друго по мен. Ще се преоблека в сухи дрехи, като се върна.

Не ми каза да съм предпазлив, но го виждах в погледа му. Кимнах му и излязох в проливния дъжд. Беше точно толкова студено и неприятно, колкото очаквах. Примижах, присвих рамене и се взрях в тежката сива пелена на дъжда. След това си поех дълбоко дъх и промених очакванията си. Както ми беше показал веднъж Черния Ролф, повечето неприятни усещания се основават на човешките очаквания. Като човек, очаквах да е топло и сухо, когато аз поискам да бъде. Животните не таят такива заблуждаващи убеждения. Добре де, валеше. Онази част от мен, която беше вълк, можеше да го приеме. Дъждът означаваше да ти е студено и мокро. След като го приех и престанах да го сравнявам с това, което исках да бъде, условията станаха много по-поносими. Тръгнах.

Дъждът беше превърнал пътеката към пещерата в кипнал млечен поток. Теренът беше хлъзгав. Въпреки че знаех къде трябва да са следите ни, ми беше трудно да ги видя. Позволих си да се надявам, че дъждът, тъмното и липсата на дири, които да се следват, ще върне преследвачите в селото. Някои несъмнено вече бяха тръгнали назад, за да отнесат новината за убитите. Смеех ли да се надявам, че всички са се върнали, понесли със себе си труповете?

В подножието на хълма спрях и потърсих, много предпазливо. Къде си?

Отговор не последва. Мълния изтрещя в далечината и след няколко мига изтътна гърмът. Дъждът заваля с нова ярост. Помислих си за своя вълк, както го бях видял последния път — пребит, уморен и стар. Забравих за всякаква предпазливост и изревах страха си към небето. Нощни очи!

Тихо. Идвам. Беше отвратен от мен, като от малко скимтящо пале. Затворих Осезанието си, но все пак въздъхнах с дълбоко облекчение. Щом можеше толкова да е подразнен от мен, значи не беше толкова зле, колкото се опасявах.

Затърсих дърва и намерих малко почти сухи, заслонени под отдавна паднал дънер. Откъртих няколко шепи от гъбестото дърво на изгнилия ствол и начупих наръч по-дълги, удобни за носене сухи клони. Смъкнах ризата си и ги увих с нея с надеждата да ги запазя донякъде сухи. Когато се затътрих обратно нагоре към скалната кухина, дъждът секна толкова внезапно, колкото бе започнал. Звукът на капките от дървесните клони и гъргоренето на стичащата се вода, попиваща в меката пръст, изпълваха вечерта. Някъде далече нощна птица изпрати жалния си зов.

— Аз съм — промълвих, щом стигнах до каменната козирка. Моя черна изпръхтя в отговор. Едва можех да видя другите вътре, но скоро очите ми се приспособиха. Лорд Златен беше извадил кутийката ми с кремъка и праханта. Извадих късмет и след няколко мига в дъното на плитката пещера вече пукаше малък огън. Димът запълзя по каменния покрив, за да намери изход. Излязох навън да погледна дали ще се вижда от склона долу. Нямаше. Върнах се удовлетворен, за да подсиля огъня.

Лоръл се надигна и се премести по-близо до весело подскачащите пламъчета. Изглеждаше малко по-добре, но болката все още бе изписана на лицето й. Видях как крадешком погледна стрелеца. В очите й имаше обвинение, но и неуместна жалост. Надявах се, че няма да се опита да се меси в онова, което бях длъжен да направя.

Лорд Златен вече ровеше в торбата си и мърмореше. След малко извади една от сините ми слугински ризи и ми я подаде.

— Благодаря — измърморих.

Пленникът седеше, изгърбил рамене. Забелязах чистите превръзки на крака и китката му и познах възлите на Шута. Какво пък, не му бях казал да не го пипа. Трябваше да се сетя, че ще се погрижи за него. Хвърлих на пода мократа риза. Докато тръсках сухата, преди да я навлека, Лоръл проговори от сянката:

— Сериозен белег.

— Кой точно? — попитах, без да мисля.

— По средата на гърба ти — отвърна тя тихо.

— А. Онзи. — Постарах се да запазя небрежен тон. — От стрела е. Острието не излезе с дръжката.

— Затова значи се притесни преди малко. Благодаря ти. — Усмихна ми се.

Беше почти извинение. Не можах да измисля отговор. Стана ми някак гузно от думите и нежната й усмивка. После се сетих за талисмана на Джина на шията ми. Аха. Дооблякох сухата риза и го прикрих. Взех бричовете, които ми подаде лорд Златен, и се отдръпнах в сенките зад конете, за да се преобуя. Водата, капеща по вътрешната стена, се беше усилила до постоянна вадичка и покрай конете вече течеше малък поток. Е, поне вода щяха да имат за нощта, ако не трева. Загребах с шепа. Беше мътна, но не и мръсна.