Робин Хобб - Шутът и убиецът - трилогия

Той се взря в зелените й очи.

— Обич моя. Трябва да се върна. Ще съм по-полезен за всички нас там. Там бих могъл да говоря, бих могъл да настоя за промяна. Бих могъл…

Ще бъдем разделени. Би ли могъл да го понесеш?

— Ще измисля начин да останем заедно.

Не! Тя погали страната му и дланта й изстърга в кожата. Долових нокти на звяр в жеста. Не. Те няма да разберат. Ще ни разделят насила. Ще ме убият, и може би и теб също. Спомни си историята за Петнистия принц. Кралската му кръв не е била достатъчна, за да го защити. Твоята няма да е щит за теб. Пауза, а след това: Аз съм единствената, която наистина държи на теб. Само аз мога да те спася. Но не смея да дойда при теб напълно, докато не докажеш, че си един от нас. Винаги се сдържаш. Срам ли те е от Старата кръв?

Не. Това — никога.

Тогава се отвори. Бъди това, което знаеш, че си.

Той помълча дълго.

— Аз имам дълг — промълви тихо. С безкрайно съжаление.

— Вдигай го! — Мъжкият глас дойде някъде зад мен. — Нямаме време за губене. Трябва да покрием повече разстояние. — Извих се на земята да видя кой го каза, но не видях никого.

Две зелени очи се взираха в него. Можех цяла вечност да пропадам в тези очи. Довери ми се , молеше го тя и той бе длъжен да се отзове. По-късно можеш да мислиш за тези неща. По-късно можеш да мислиш за дълг. Засега мисли за живота. И за мен. Събуди се.

Шутът хвана ръката ми и я преметна през раменете си.

— Хайде ставай! — подкани ме настойчиво и ме вдигна на крака. Беше облечен целият в черно. Трябваше да е изтекло повече време, отколкото си мислех. От гостилницата на хана все още се лееше смях и човешки говор, светлина също. Изправих се и открих, че мога да вървя, но Шутът все пак настоя да ме крепи, докато ме водеше към един тъмен ъгъл на двора. Подпрях се на дървената стена на конюшнята и си поех дъх.

— Ще се оправиш ли? — попита ме Шутът отново.

— Мисля, че да. — Паяжините се разчистваха от ума ми. Но усещането за тях ми беше по-познато. Усещах познатите потръпвания от болката на Умение, но бяха по-малко настойчиви от обикновено. Поех си дълбоко дъх. — Ще се оправя. Но не бива да спя в хана тази нощ. Той е построен от камъни с памет, Шуте, като черния път. Като камъка в кариерата.

— Като дракона, който извая Искрен — допълни той.

Вдишах отново. Главата ми се прочистваше бързо.

— Пълен е със спомени. Толкова е странно, да намериш такъв камък тук, в Бък. Изобщо не бях предполагал, че Праотците са стигнали толкова далече.

— Разбира се, че са. Помисли си. Какво друго смяташ, че са старите Свидетелстващи камъни, ако не работа на Праотците?

Думите му ме стъписаха. Но пък беше толкова очевидно, че не си направих труда да изказвам съгласието си.

— Да, но каменните паметници са едно. Този хан представлява препостроени останки от сграда на Праотците. Изобщо не очаквах да видя такова нещо тук, в Бък.

Той помълча. Когато очите ми се приспособиха към по-дълбокия мрак, където ни бе подслонил, видях, че гризе нокътя си. След малко се усети, че го гледам, и дръпна ръка от устата си.

— Понякога така се заплитам в непосредствената загадка, че не виждам частите на по-главния въпрос, които са навсякъде около нас — каза все едно споделяше своя слабост. — Тъй. Вече си добре, нали?

— Мисля, че ще се оправя. Ще си намеря празна ясла в конюшнята и ще спя там. Ако конярят попита, ще му кажа, че си ме изгонил. — Понечих да тръгна, но се сетих и го попитах през рамо: — Ще можеш ли да се вирнеш в хана, облечен така?

— Само защото понякога нося дрехите на благородник не си мисли, че съм забравил всичките си номера на акробат. — Каза го почти обидено. — Ще се прибера, както излязох: през прозореца.

— Добре. Може да се поразходя из селото, да си „проветря главата“. И да видя какво мога да открия. Ако можеш да измислиш повод, слез в гостилницата. Разбъркай котлето с клюките и виж дали ще можеш да чуеш нещо за двама непознати с една ловна котка, минали оттук вчера. — Понечих да добавя нещо за кръвопролитие на улицата, но спрях. Нямаше голяма вероятност да ни разкажат за това.

— Добре. И внимавай, Фиц.

— Няма нужда да ми напомняш.

Понечих да се отделя от него, но той изведнъж ме хвана за ръката.

— Не тръгвай още. Исках да поговоря с теб през целия ден. — Пусна ме рязко и скръсти ръце на гърдите си. Вдиша хрипливо. — Не мислех, че всичко това ще е толкова трудно. Толкова много роли съм играл през живота си. Мислех си, че ще е лесно, че може дори да е забавно да играя господаря на теб, слугата. Не е.