Робин Хобб - Шутът и убиецът - трилогия

Били са тук. Внимавай. Надушвам човешка кръв на улицата отпред. И кучета. Тук обикновено има кучета, но не и тази нощ.

Потъна в мрака, преди да съм успял да го попитам за подробности. Влязох през задната врата със свито сърце и с празен корем. Вътре ханджията ме уведоми, че господарят ми вече е поръчал най-хубавата му стая и че трябва да занеса горе пътните торби. Върнах се уморен до конюшните. Макар и да одобрявах хитрината на лорд Златен, за да ми даде удобна възможност да огледам добре конюшните, изведнъж бях поразен от умора, която едва можех да потисна. Храна и сън. Дори легло не ми трябваше. Щях да съм доволен да падна където съм и да заспя.

Конярят тъкмо сипваше зоб в хранилките на конете. Може би защото бях вътре, беше малко по-щедър. Не видях нищо необичайно в конюшните. Имаше три мършави коня от тези, които подобни места обикновено държат за наемане, и една разнебитена кола. И една крава, която вероятно осигуряваше млякото за овесената каша на гостите. Не ми харесаха пилците, накацали по гредите. Курешките им щяха да мърсят конската храна и вода, но нищо не можех да направя. Имаше само още два чужди коня, недостатъчно, за да са на онези, който преследвахме. Никакви ловни котки. Какво пък, нищо никога не е лесно. Конярят беше вещ в работата си, но неразговорлив, нито дори любопитен. Дрехите му бяха вмирисани на „пушека“ — подозирах, че тревата го е затъпила толкова, че нищо да не го интересува. Взех торбите ни и тежко натоварен тръгнах обратно към хана.

Най-хубавата стая се оказа на втория етаж, до който се стигаше по изтъркано дървено стълбище. Изкачването ме натовари повече, отколкото се полагаше. Почуках на вратата и успях сам да си я отворя. Беше най-хубавата стая в смисъл, че беше най-добрата дневна за хана. Лорд Златен се беше разположил като крал в тапициран стол в челото на ожулена маса. Лоръл седеше от дясната му страна. Пред тях имаше халби и голяма глинена кана. Замириса ми на ейл. Успях някак да поставя торбите до вратата, вместо просто да ги пусна на пода. Лорд Златен благоволи да ме забележи.

— Поръчах храна, Том Беджърлок. И уредих стаи за нас. Щом оправят леглата, ще ти покажат къде да отнесеш торбите. Дотогава — разполагай се, мой добри ми слуга. Заслужи си почерпката днес. Има халба и за теб.

Кимна ми да седна вляво от него и аз се подчиних. Някой вече ми беше налял. Изгълтах халбата наведнъж, без да помисля за нещо друго, освен че засища след дългия ден. Не беше нито най-доброто, нито най-лошото пиво, което съм опитвал, но малко глътки са ми били толкова добре дошли като онази. Оставих празната халба на масата, а лорд Златен ми кимна благодушно към каната. Докато пълнех халбите ни, храната пристигна. Имаше печено пиле, голяма купа грах в масло, пудинг с петмез и сметана, хрупкава пъстърва на плато, хляб, месо и още ейл. Преди момчето да напусне, лорд Златен добави още една молба. Натъртил бил лошо рамото си тази сутрин; дали момчето ще е така добро да му донесе къс сурово месо, за да изсмуче подутото? Лоръл сложи на лорда и на себе си, след това подаде блюдата на мен. Хранехме се в почти пълно мълчание. Много скоро на платата бяха останали само пилешки и рибени кости. Лорд Златен звънна на слугите на хана да почистят. Донесоха ни и плодов пай със сметана за подслаждане, и още ейл. С тях дойде и суровата мръвка. Веднага щом слугата си отиде, лорд Златен грижливо я уви в кърпа и ми я подаде. Уморен и благодарен, се зачудих дали някой ще забележи изчезването й. Малко по-късно си дадох сметка, че съм прекалил с яденето и пиенето. Умората ме потискаше. Мъчех се да скрия прозевките си в шепа и да се вслушвам в тихия разговор между лорд Златен и Лоръл. Гласовете ми изглеждаха далечни, сякаш шумна река течеше между тях и мен.

— Един от нас трябва да огледа тихомълком наоколо — настояваше Лоръл. — Може би няколко въпроса, зададени долу, биха разкрили накъде са тръгнали и дали ги познават тук. Може да са наблизо.

— Том? — подкани ме лорд Златен.

— Вече разпитах — отвърнах. — Били са тук. Но или вече са тръгнали, или са в друг хан. Стига толкова малко село да има друг хан. — Отпуснах се назад в стола.

— Том? — попита ме лорд Златен с известна нотка на тревога. После се извърна към Лоръл: — Сигурно е от „пушека“. Главата му никога не го е понасяла. Замайва го.

Отворих с усилие очи.

— Моля? — Собственият ми глас прозвуча удебелен и далечен в ушите ми.

— Как разбра, че са били тук? — настоя Лоръл. Беше ли ме питала вече?