Робин Хобб - Шутът и убиецът - трилогия

След това тя каза:

— О, не бяха толкова лоши. Не както разправят за тях. Не се превръщаха в мечки, в сърни или тюлени по пълнолуние, нито ядяха сурово месо или крадяха малки дечица. Но все пак си бяха лоши.

— С какво?

— Ами… — Тя се поколеба. — Просто не беше честно — отрони най-сетне с въздишка. — Представи си да не можеш да си сигурен дали си сам, защото някое птиче или промъкнала се наблизо лисица те следи с ушите и очите на съседа ти. Възползваха се от Осезанието си, защото животинските им партньори винаги им казваха къде ловът е най-добър и къде малините са узрели най-напред.

— Толкова ли бяха открити, че Осезават? Не бях чувал за такова село.

— Не че показваха открито какво са, просто ме изключваха от това, което не съм. Децата не могат да се прикриват.

Горчивината в думите й ме стъписа. Изведнъж си спомних пренебрежението, което бяха проявявали към мен останалите от котерията на Гален, когато изглеждаше, че не мога да овладея Умението. Опитах се да си представя какво е да отраснеш сред такива подигравки. След това ми хрумна нещо.

— Нали баща ти е бил Майстор-ловецът на лорд Ситсуел. Не си ли отраснала в неговото имение тогава? — Поисках да разбера кое е това място, където Осезанието е било толкова обичайно, че децата им са очаквали да го видят в приятелчетата си.

— Е, това беше по-късно.

Не бях сигурен дали ме лъже сега, или ме е излъгала преди, само че неистината увисна между двама ни почти осезаемо. Последва неловко мълчание. Умът ми трескаво запрескача от една възможност на друга. Че е Осезаваща. Че е била не-Осезаващо дете в семейство с Осезаващи братя и сестри, или родители, или че е измислила всичко, че имението на лорд Ситсуел е било пълно с Осезаващи. Може би самият лорд Ситсуел беше от Старата кръв. Тези разсъждения не бяха съвсем безполезни. Подготвяха ума ми за всякаква информация, която можеше да ми подхвърли и която да ме насочи към най-вероятните изводи. Припомних си един предишен разговор и една случайна нейна реплика тогава, която ме смрази. Беше казала, че познава добре тези хълмове, защото е била в околностите на Гейлтон с предишните си хора. Сенч също беше споменал нещо такова. Опитах се да измисля начин да подновя разговора.

— Тъй. Като че ли не споделяш модната омраза към Осезаващите. Като че ли не искаш всички те да бъдат изгаряни и посичани.

— Мръсен навик е — отвърна ми тя и по начина, по който го каза, имах чувството, че огънят и мечът не са достатъчен лек срещу него. — Мисля, че родителите, които учат децата си да се въвличат в него, трябва да бъдат бити с камшик. Тези, които изберат да го практикуват, не трябва да се женят, нито да имат деца. Те вече си имат звяр, с който да делят дома и живота си. Защо трябва да мамят жена или мъж и да се женят? Тези, които са Осезаващи, трябва да изберат, рано в живота си, с какво искат да се свържат, с животно или с друг човек. Това е всичко.

Гласът й се беше повишил и тя говореше почти разпалено. Към края заглъхна, сякаш изведнъж си спомни, че лорд Златен спи.

— Лека нощ, Том Беджърлок — промълви тя, малко позакъсняла. Опитваше се да смекчи тона, може би, но все пак ми се каза ясно, че разговорът е приключил. И сякаш за да го подчертае, се загърна с одеялото и ми обърна гръб.

Нощни очи се надигна със стон и се приближи сковано до мен. Легна и въздъхна. Отпуснах ръка върху гърба му. Споделените ни мисли потекоха, тайно като кръвта ни.

Тя знае.

Значи мислиш, че Осезава?

Мисля, че знае, че ти Осезаваш, и не мисля, че й харесва.

Но тя те нахрани.

О, добре, мисля, че ме харесва. Виж, за теб не е сигурна.

Хайде спи.

Ще посягаш ли към тях тази нощ?

Не го исках. Ако успеех, щеше да ми донесе ужасно главоболие. Прилошаваше ми само от мисълта за болката. Но все пак, ако успеех да докосна принца, можеше да добия информация, която да ни помогне да ги догоним по-скоро. Трябва да опитам.

Долових примирението му. Давай тогава. Аз ще съм тук.

Нощни очи. Когато прибягвам до Умението и след това… споделяш ли болката?

Не точно. Макар да ми е трудно да стоя настрана от това, мога. Просто се чувствам като страхливец, когато го правя.

Изобщо не е страхливост. Какъв смисъл има да страдаме и двамата?

Той не ми отговори, но усетих, че е затаил някаква мисъл за това за себе си. Нещо във въпроса ми като че ли почти го развеселяваше. Вдигнах ръката си от козината му и я отпуснах на гърдите си. После затворих очи, съсредоточих се и потърсих транса-Умение. Заплахата за болка се промъкна в мислите ми, избутваше настрана грижливо съградения покой. Най-сетне успях да намеря равновесната точка и се задържах там, някъде на границата между съня и будността. И се пресегнах в нощта.