Робин Хобб - Шутът и убиецът - трилогия

Дай да видя…

Не. Може би довечера. Но докато имат светлина, те пътуват, тъй че и ние трябва да вървим. Вече са ни изпреварили много, а сухата земя не пази добре миризмата им. Да вървим.

Беше прав за проследяването. Сухата пръст не задържаше нито стъпки, нито миризма. До края на следобеда на два пъти се объркахме и открихме отново следите им едва след като обиколихме в широк кръг. Сенките вече се удължаваха, когато лорд Златен и Лоръл ни настигнаха.

— Виждам, че кучето ти пак те е намерило — подхвърли тя иронично и не можах да измисля какво да й кажа в отговор.

— Лорд Златен каза, че вървиш по дирите на принца и че едно слугинче ти казало, че принцът е избягал на север. — В гласа й се долавяше въпрос, а устата й беше стегната неодобрително. Не разбирах дали се надява да хване лорд Златен в лъжа, или пък ме укорява, че съм „прелъстил“ някоя, за да получа тази информация.

— Тя не знаеше, че е принцът. Нарече го просто „момче с ловна котка“. — Опитах се да измисля нещо, за да я отклоня от повече въпроси. — Дирята е слаба. Всякаква помощ от теб ще е добре дошла.

Хитростта ми свърши работа. Тя се оказа добра следотърсачка. Дневната светлина вече гаснеше, но Лоръл засичаше малки белези и така продължихме след тях много след часа, в който трябваше да кажа, че светлината вече е много слаба. Стигнахме до един поток, където бяха спирали за водопой. Следите от двама мъже, два коня и котката личаха съвсем ясно във влажната пръст на брега. Там решихме да вдигнем бивака си за нощта.

— По-добре да спрем търсенето, докато знаем, че държим дирята, отколкото да чакаме, докато престанем да сме сигурни и объркаме нещата със собствените си следи — обяви Лоръл.

Запалихме малък огън и разстлахме одеялата. Храната беше оскъдна, но поне разполагахме с много вода. Плодовете, които бях прибрал от стаята ни, бяха добре дошли. Лоръл носеше няколко парчета сушено месо и хляб. Беше съвсем малко и тя неволно ми направи голяма услуга, като заяви:

— На нас месото не ни трябва толкова, колкото на кучето. Имаме си плодове и хляб. — Друга жена, помислих си, щеше да пренебрегне глада на вълка ми и да запази месото за другия ден. Нощни очи, от своя страна, благоволи да го вземе от ръката й. А след това, когато настоях да прегледам раните му, не заръмжа, не заръмжа и когато се включи тя, макар да прояви благоразумието да не ги пипа. Както подозирах, беше изблизал повечето мехлем. Раните бяха затворени и не изглеждаха толкова възпалени. Реших да не им слагам повече от мазилото. Когато прибрах неотвореното гърненце, Лоръл кимна в съгласие. — По-добре сухи и затворени, отколкото прекалено намазани и с омекнала плът.

Лорд Златен вече се беше излегнал върху постелята си. Реших, че и главата, и стомахът му все още не са в ред. Беше говорил малко, докато вдигахме бивака и по време на оскъдната вечеря. В усилващия се мрак не можех да видя дали очите му са затворени, или се взират към небето.

— Добре. Мисля, че той е прав — казах и го посочих. — Лягаме рано и тръгваме рано сутринта. Може и да ги настигнем, с малко късмет.

Мисля, че Лоръл реши, че лорд Златен е заспал, защото сниши глас:

— Ще е нужна здрава езда и доста късмет. Те яздят уверено, знаят накъде са тръгнали, докато ние трябва да вървим внимателно, за да не ги изгубим. — Погледна ме изпитателно над огъня. — Как разбра кога да оставиш пътя, за да хванеш дирята им?

Вдишах дълбоко и излъгах напосоки:

— Късмет. Имах чувството, че ще продължат натам, и когато хванах дирята им, тръгнахме по нея.

— А кучето ти имаше същото чувство и затова вървеше пред теб?

Само я погледнах. Думите неволно се отрониха от езика ми:

— Може пък да съм Осезаващ.

— О, да — отвърна тя със сарказъм. — И затова Кралицата ти се доверява да тръгнеш след сина й. Защото си от тези, от които се бои най-много. Не си Осезаващ, Том Беджърлок. Познавала съм Осезаващи. Търпяла съм пренебрежението и подигравките им към хора, които не споделят магията им. Докато бях дете, те бяха много, и там по онова време почти не го криеха. Не си повече Осезаващ от мен, макар да си един от най-добрите следотърсачи, с които съм яздила.

Не й благодарих за комплимента.

— Разкажи за Осезаващите, с които си отраснала — предложих й. Загладих гънките на одеялото си и легнах. Луната, почти пълна, ни гледаше през короните на дърветата. В края на светлия кръг от огъня Нощни очи усърдно се ближеше. Лоръл се засуети с постелята си, докато разчисти камъчетата под нея. След това също легна. Смълча се и вече си мислех, че няма да ми отговори.