Робин Хобб - Шутът и убиецът - трилогия

Продължихме по-бързо напред, тъй като многото стъпки бяха по-лесни за проследяване. Заоблачи се и облаците станаха тъмни. Благослових наум намалелия пек, но Нощни очи все пак дишаше задъхано, докато се мъчеше да не изостава от нас. Наблюдавах го с нарастващо безпокойство. Копнеех да се свържа по-здраво с него, да се уверя, че не крачи упорито въпреки болката, но докато Лоръл яздеше с нас, не смеех.

Когато сенките се удължиха и захладня, излязохме от гората и пред очите ни се изпъна широк път от отъпкана жълта пръст. Зяпнахме отчаяни. Ако принцът и спътниците му бяха решили да тръгнат по него, проследяването можеше да стане много трудно.

Слязохме при пътя. Следите им се бяха влели в него. Вълкът подуши насам-натам, но без особен ентусиазъм. Следите на принца се сливаха в дебелата суха прах със стари следи от фургони и полузагладени дири от копита. Нито отпечатъци, нито миризма щяха да се задържат дълго. Дори лек ветрец щеше да заличи всякаква следа от преминаването им.

— Е? — подкани ме с надежда лорд Златен и вдигна вежда.

Знаех какво намеква. Не беше ли ме изпратил Сенч точно за това? Стиснах очи, поех си дъх и се хвърлих в Умението, без и да помисля да се пазя. Къде си? — извиках на втурналия се свят около мен. Последва може би леко потръпване в отговор, но нямах увереност, че е принцът. След съня си нощес знаех, че има нещо друго, което откликва на досега ми с Умението, нещо, което не е принцът. Можех почти да го докосна. С усилие отклоних вниманието си от този мамещ ме пристан, за да подиря принца. Но той и котката ми бяха убягнали. Не зная колко дълго съм седял на гърба на Моя черна и съм се сливал с широкия свят. Времето замръзва при такъв досег. Можех почти да усетя чакащия ме Шут. Не, усещах го. Блещукащата нишка на Умението ми показа как едва сдържа нетърпението си. Въздъхнах и се отдръпнах от мамещия ме покой и от безплодното търсене на принца. Нямах вести за лорд Златен.

Отворих очи.

— Вървяха на север. Да продължим на север.

— Пътят е по-скоро на североизток, отколкото на север — изтъкна лорд Златен.

Свих рамене.

— Другата възможност е югозапад.

— На североизток тогава — отвърна той и смуши Малта. Последвах го, а след това се озърнах през рамо да видя какво задържа Лоръл. На лицето й се беше изписало объркване и тя местеше стъписан поглед от мен към лорд Златен и обратно. След миг подкара след нас. Припомних си бързо последната размяна на реплики между двама ни и ми се дощя да сритам и него, и себе си. Не бях съобразил дори да го нарека „лорд“, да не говорим за подобаващия тон на слуга към господаря му. Избраната посока очевидно бе по мое решение. Реших, че най-доброто поведение е изобщо да не казвам нищо за това и да се надявам да го компенсирам с бъдещо сервилничене, макар сърцето ми да се сви при тази мисъл. Изведнъж си дадох сметка колко съм закопнял за неприкрит разговор и приятелство.

Продължихме да яздим до края на деня. Лорд Златен уж ни водеше, но всъщност следвахме посоката на пътя. Когато притъмня, започнах да оглеждам за място, удобно за бивак. Нощни очи сякаш улови мисълта във въздуха, защото забърза пред конете ни до билото на малко възвишение. Когато се скри зад него, разбрах, че иска да го последваме.

— Да продължим още малко натам — предложих въпреки усилващия се мрак. На билото на хълма бяхме възнаградени със смътните светлини на селце, скътано в гънките на долината пред нас. През него лъкатушеше река. Надуших я, както и миризмата на кухненски огньове. Стомахът ми се събуди, както се беше свил примирено, и заръмжа.

— Долу трябва да има хан, обзалагам се — заяви ентусиазирано лорд Златен. — Истински легла. И ще можем да си вземем провизии за утре.

— Смеем ли да питаме за принца? — попита Лоръл. Уморените ни коне като че ли усетиха, че може да има нещо по-добро от трева и мътна вода за тях тази нощ. Закрачиха по-бързо надолу по склона. Не виждах Нощни очи, но не бях и очаквал да го зърна.

— Ще поразпитам дискретно — предложих аз. Допусках, че Нощни очи вече го прави. Ако бяха минали през селото и ако изобщо се бяха спирали, котката щеше да е оставила някаква следа.

С безпогрешния си инстинкт, лорд Златен ни поведе право към хана. Беше внушителна постройка за такова малко селище, построена от черен камък и с втори етаж. Табелата на входа смрази сърцето ми. Беше Петнистият принц, с отрязана глава и разчленен на четири. Не за първи път го виждах изобразен така. Всъщност това бе обичайният вид, в който го показваха, но все пак ме обзе някакво мрачно предчувствие. Не знам дали лорд Златен или Лоръл обърнаха внимание на табелата — поне с нищо не го показаха. От открехнатата врата на хана се изливаше светлина, а с нея — човешки говор и весел смях. Замириса ми на печено, на „пушека“ и на бира. Смехът и шумният говор ни подканяха да влезем. Лорд Златен слезе и ми нареди да отведа конете на коняря. Лоръл го придружи в шумната гостилница, а аз поведох животните покрай тъмната задна страна на хана. Една врата рязко се отвори и светлината се изсипа в прашния вътрешен двор. Конярят се появи, бършеше от устата си трохите от недовършената вечеря; носеше фенер в другата си ръка. Взе юздите на конете и ги поведе към конюшнята. По-скоро усетих, отколкото видях Нощни очи в по-дълбокия мрак в ъгъла на хана. Когато се доближих до вратата, една сянка се отдели и се шмугна покрай мен. При това кратко докосване долових мисълта му.