Робин Хобб - Шутът и убиецът - трилогия

Твърде уморен бях, за да измисля добър отговор.

— Просто го знам — отвърнах кратко, а след това насочих думите си към лорд Златен, все едно че ни бяха прекъснали. — Освен това на улицата пред хана е пролята кръв. Трябва да внимаваме тук.

Той кимна мъдро.

— Мисля, че най-разумното е да си легнем рано и още по-рано да тръгнем утре сутрин. — Без да остави Лоръл да изрази някакви възражения, звънна отново на слугите. Казаха му, че стаите ни са готови. Лоръл имаше малка стаичка в дъното на коридора. Лорд Златен бе получил по-внушително помещение, със стаичка с нар за слугата му. Слугинята, която се бе отзовала на звънеца, настоя да отнесе торбата на Лоръл до стаята й, тъй че си казахме лека нощ. Избегнах погледа й. Изведнъж се бях почувствал ужасно уморен, толкова уморен, че едва можах да взема част от торбите и да последвам слугата до стаите на лорд Златен. Той се задържа да поговори с ханджията за пътните ни провизии за заранта.

Стаята ни беше в дъното на хана, на приземния етаж. Довлякох багажа вътре, затворих вратата след излезлия слуга и разтворих широко прозореца. Намерих нощница за лорд Златен и я сложих на оправеното му за спане легло. Месото прибрах под ризата си, за да го занеса по-късно на Нощни очи. После седнах на леглото си и зачаках лорд Златен да се прибере.

Някой леко разтърсваше рамото ми и ме събуди.

— Фиц? Добре ли си?

Бавно излязох от съня. Нужни ми бяха миг-два, докато си спомня кой съм. Бях се озовал в друг град, многолюден, добре осветен град. Имало беше музика, много факли и светлини. Празненство. Не бях слуга, а…

— Свърши — казах сънено на Шута.

Чух някакво странно дращене, после нещо изтупа и Нощни очи се прехвърли през перваза и се смъкна на пода. Заби муцуна в лицето ми. Потупах го разсеяно. Чувствах се толкова сънен… Ушите ми бръмчаха.

Шутът ме разтърси отново.

— Фиц. Остани буден и ми говори. Какво става. „Пушекът“ ли е?

— Нищо. Просто е толкова мирно… Искам да си легна пак. — Сънят ме притегляше като морски отлив. Исках да се отдръпна заедно с него. Нощни очи ме сръга отново.

Глупаво. Черният камък е, като на пътя на Праотците. Губиш се в него. Излез навън.

С усилие отворих очите си по-широко. Погледнах загриженото лице на Шута над мен, после зяпнах замаян стените. Черен камък. Със сребърни жилки. А когато се взрях в него, разбрах какво е: камък, ограбен от много по-стара сграда. Камъните на вътрешната стена на стаята прилепваха почти плътно, но външната стена бе построена по-грубо. Не, осъзнах изведнъж, това не беше съвсем вярно. Сградата предшестваше града, но е била развалина, пресъградена от същия древен камък. И този древен камък бе камък с памет, обработен от ръцете на Праотци.

Не знам какво си помисли Шутът, когато рязко се изправих.

— Камъните. Камък с памет — изломотих и се затътрих към свежия въздух. Чух уплашения му вик, когато се хвърлих през прозореца в прашния вътрешен двор. Вълкът тупна меко до мен. Миг след това се скри в тъмното, защото някой се наведе от един прозорец и подвикна:

— Какво става там?

— Моят идиот слугата! — отвърна му ядосано лорд Златен. — Толкова е пиян, че падна от прозореца, докато се опитваше да го затвори. Оставете го там. Заслужи си го, насмуканият му тъпак.

Лежах на двора и усещах как натрапчивите сънища се отдръпват. След миг-два щях да стана и да се отдръпна още от каменните стени. Трябваха ми само миг-два.

Ужасната умора, която се беше трупала през цялата вечер, постепенно заотстъпва. Въздъхнах облекчено. Взирах се в нощното небе и имах чувството, че мога да се издигна чак до него. Някаква двойка спореше. Той беше нещастен, а тя — настойчива. Беше невероятно трудно да се съсредоточа върху думите им, но после те се приближиха и не можеше да не ги чувам.

— Трябва да се върна у дома — каза той. Много млад глас. — Трябва да се върна при майка. Ако не я бях оставил, всичко това нямаше да се случи. Арно все още щеше да е жив. И онези другите.

Тя пъхна главата си под ръката му и след това я отпусна на гърдите му. Това е вярно. И щяха да ни разделят, щяха завинаги да те дадат на друга. Това ли искаш наистина?

Бяха се доближили. Заедно с него вдишвах сладкия й мирис, мускусен и див. Държеше я плътно до себе си. Вятърът духаше през моя сън, развяваше краищата му. Той погали козината й; дългата й тъмна коса са разсипа на вълни между пръстите му.

— Не това исках. Но може би е моят дълг.

Твоят дълг е към твоите хора. И към мен. Тя уви ръка около челото му. Пръстите й се притиснаха в плътта му като нокти на звяр. Хайде. Време е да ставаме. Не можем да се бавим, трябва да тръгваме.