Робин Хобб - Шутът и убиецът - трилогия

Позволи ми само да те видя.

Ти ме видя. Показах ти се. Престани да ми натякваш за това и внимавай. Каза, че си готов да го научиш заради мен. Обеща ми го. Затова те доведох тук, където нищо няма да те разсейва. Бъди котката.

Много е трудно. Позволи ми да те видя със своите очи. Моля те.

Когато бъдеш готов. Когато ще можеш да си котката толкова лесно, колкото си самият себе си. Тогава ще си готов да ме познаваш.

Беше пред мен. Изкачвах се с усилие нагоре по хълма след нея, всеки храст ме дращеше, всяка ровина и всеки камък задържаха стъпалата ми. Устата ми беше пресъхнала. Нощта беше хладна, но се промушвах през трънливите храсти, прах и полен се вдигаха и ме задавяха. Почакай!

Дивечът не чака. Една котка не вика „чакай“ на онова, което дебне да улови. Въди котката.

За миг почти успях да я зърна. След това високата трева се затвори около нея и тя изчезна. Нищо не се движеше, не чувах никакъв звук. Вече не бях сигурен накъде да вървя. Цареше дълбока нощ под златната луна, светлините на Гейлтон се бяха изгубили зад мен сред хълмовете. Поех си дълбоко дъх, след това затворих уста, решен да издишвам бавно, та дори да се задавя. Вървях, стъпка след плавна стъпка. Не избутвах клоните пред себе си, а ги заобикалях леко. Промъквах се през тревата, като се стремях да я разделям пред себе си, вместо да напирам и да я тъпча. Отпусках тежестта си от едно стъпало на друго, стъпка след стъпка. Какво ми бе заповядала тя? „Бъди нощта. Не вятъра, който раздвижва дърветата, нито дори безшумно полетелия бухал или малкото, свило се неподвижно мишле. Бъди нощта, която се рее над всичко това, докосва, без да бъде усетена. Защото нощта е котка“. Добре тогава. Бях нощта, гладка, черна и безмълвна. Спрях под гъстия покров на един дъб. Листата бяха замрели. Бавно извърнах глава. Ноздрите ми се разшириха. Вдишах дълбоко и безшумно през устата, опитвах се да я подуша във въздуха. Къде беше тя, накъде беше тръгнала?

Внезапно почувствах тежест, все едно мускулест мъж беше натиснал раменете ми с ръце и след това бе отскочил. Обърнах се рязко. Беше котката. Беше скочила върху мен като падащ лист, а след това бе скочила на земята. Присви се в сухата трева и старата шума под дървото. Опряла корем на земята, погледна нагоре към мен и след това надалеч. Коленичих до нея.

— Накъде, коте? Накъде тръгна тя?

Тук. Тя е тук. Тя винаги е тук, с мен.

След дълбокия гърлен глас на любимата ми мисълта на котката в ума ми бе тъничко измъркване. Обичах си я, но да ме докосват мислите й, когато вместо тях копнеех за любимата ми, беше почти непоносимо. Нежно я отделих от себе си. Опитах се да пренебрегна възраженията й: сърдеше ми се, че го правя.

— Тук — повторих тихо. — Знам, че е близо. Но къде?

По-близо, отколкото разбираш. Но ти никога не ще ме познаеш, докато отблъскваш котката. Отвори се за котката. Въди котката. Докажи се пред мен.

Котката се понесе беззвучно, надалече. Не успях да видя накъде. Беше нощта, вливаща се в нощ, беше все едно да се опитваш да различиш водата, която си излял в поток. Вдишах безмълвно и се стегнах, за да я последвам, не просто с краката си, но и със сърцето. Изтласках страха и се отворих за котката.

Котката изведнъж се върна, изтръгна се от тъмата и се превърна в по-плътна сянка. Притисна се плътно в краката ни. Гонена.

— Да. Ние гоним, гоним жената, обич моя.

Не. Нас ни гонят. Нещо ни е надушило, нещо преследва Котка-и-Момче през нощта. Нагоре. Изкачи.

Настрои думите към мислите си и се понесе нагоре по дъбовия ствол. От дърво на дърво. Не може да ни проследи тук горе. Следвай ме, от дърво на дърво. Знаех, че прави точно това и очаква да я последвам. Опитах се. Хвърлих се към дъба, но дънерът беше прекалено дебел, за да мога да го обхвана, а кората — недостатъчно груба, за да мога да се вкопча с пръсти. За миг успях да се задържа, но не можех да се покатеря. Хлъзнах се надолу, дрехите ми се накъсаха, дървото ме отхвърли. Вече чувах стъпките на приближаващия се хищник. Усещането бе съвсем ново, не ми харесваше да ме гонят така. Трябваше да си намеря по-добро дърво. Обърнах се и затичах, жертвах придвижването скришом в полза на бързината, но губех и от двете.

Реших да тръгна нагоре по склона. Някои хищници, като мечките, не могат да тичат добре нагоре. Ако беше мечка, можех да я надбягам. Нямах време да мисля какво друго може да ни гони. Друг дъб ме привлече към себе си, по-млад и с по-ниски клони. Затичах, скочих и се хванах за най-ниския. Но още докато се издърпвах нагоре, преследвачът ми стигна под мен. И изборът ми беше глупав. Наблизо нямаше други дървета, на които да мога да се прехвърля. Малкото, които търкаха клони с моето, бяха тънки, не можеше да се разчита на тях. Бях в капан.