Робин Хобб - Шутът и убиецът - трилогия

Спомних си стаята на принца в Бъкип и реших, че е права. И все пак…

— Смяташ ли, че принцът би позволил скъпата на сърцето му котка да я настанят там? В Бъкип нали спи в покоите му.

— Там има всичко за удобството на една котка: неща за дращене, тревите, които обичат, зеленина в големи саксии, играчки, дори жива храна. Тук гледат много зайци, тъй че котките никога да не ядат студено месо. Наистина ги глезят като принцеси.

Мисля, че следващият ми въпрос последва логично.

— Възможно ли е принцът да е нощувал там, за да е близо до котката си? — Онази кошница може би не беше пътувала до целта си много дълго.

Лоръл ме погледна учудено.

— Принцът да нощува в котарника?

— Изглежда е много привързан към котката си и не иска да се отделя от нея. Почти бях издал заключението си: че принцът е Осезаващ и няма да допусне да бъде разделен от свързаното с него животно. Последва миг мълчание. Лорд Златен го наруши с мекия си тих глас.

— Е, поне открихме, че принцът е или е бил тук. Утрешният ден може да ни разкрие повече информация. Тия Бресинга си играят на котка и мишка с нас. Знаят, че принцът е напуснал двора с котката си. Може да подозират, че сме дошли да го търсим. Но ние ще играем ролите си и изящно ще танцуваме натам, където ни водят. Не трябва да издаваме какво знаем.

— Мразя такива неща — заяви сърдито Лоръл. — Мразя измамата и фалшивите вежливи физиономии. Искаше ми се да я стисна оная за гушата, та да ми каже къде е принцът. Като си помисля за болката, която причини на кралицата ни… Съжалявам, че не поисках да видя котарника им преди вечерята. Щях да задавам съвсем други въпроси, уверявам ви. Но ви донесох новината при първа възможност. Забави ме слугинята, държеше да ми помогне да се приготвя за лягане и не посмях да се измъкна от стаята си, преди да се уверя, че в замъка е съвсем тихо.

— Задаването на преки въпроси няма да ни послужи, нито изтръгването на истината от благородни дами. Кралицата иска Предан да бъде върнат тихомълком. Трябва да помним това. — Лорд Златен включи с поглед и мен в заповедта си.

— Ще се постарая — отвърна Лоръл примирено.

— Добре. А сега пак всички трябва да се опитаме да си починем, колкото можем, преди утрешния лов. Лека нощ, Том.

— Лека нощ, лорд Златен. Лека нощ, Ловкиньо Лоръл.

След миг-два мълчание осъзнах нещо. Бях очаквал Лоръл да си тръгне, за да мога да заключа вратата след нея. Исках да кажа на Шута за кошницата и мъртвия заек. Но Лоръл и лорд Златен ме чакаха аз да си тръгна. Тя оглеждаше един гоблен на стената с неподобаваща съсредоточеност, а лорд Златен съзерцаваше с възхита блестящите й къдрици.

Зачудих се дали да им заключа външната врата, но реших, че ще е ужасно глупаво от моя страна. Ако лорд Златен искаше да е заключена, щеше да я заключи сам.

— Лека нощ — повторих, като се помъчих гласът ми да прозвучи сънено, та да не издам неудобството си. Взех една свещ, влязох в стаята си и затворих вратата. Съблякох се и си легнах, без да позволявам на ума си никакви волности. Не изпитвах завист, просто остро жегване от самотата ми в контраст с онова, което може би си споделяха двамата. Упрекнах се, че се държа егоистично. Шутът бе изтърпял години в самота и изолация. Нима трябваше да му завиждам заради нежния допир на женска ръка сега, когато беше лорд Златен?

Нощни очи? Пуснах мисълта да се зарее, лека като сухо листо, понесено от вятъра.

Докосването на ума му до моя ми донесе утеха. Усетих мирис на дъбове и свеж вятър, лъхнал в козината му. Не бях сам. Спи, малки братко. Дебна нашата плячка, но мисля, че до призори няма да научим нищо ново.

Грешеше.