Робин Хобб - Шутът и убиецът - трилогия

Вътре беше станало по-тихо. Миенето беше приключило и шетащите момчета и момичета се бяха прибрали да си легнат. Само Лебвен беше останала да бие тестото и един намръщен мъж, зает с къкрещия на огъня котел с месо. Върнах се на мястото си и си налях последния останал в каната ейл в халбата. Пъстрият котарак изведнъж се протегна, надигна се и дойде да ме проучва. Престорих се, че не го забелязвам, докато душеше обувките и прасците ми. Котакът извъртя глава и отвори широко уста, сякаш да изрази отвращение, но подозирах, че само попива миризмата ми.

Мирише като кучето отвън. Долових изпълнената с презрение нишка на мисълта му. Той леко скочи нагоре, тупна на масата до мен и наведе муцуна към платото със сърнешко. Избутах го с опакото на ръката си. Не се обиди, дори сякаш не забеляза ръката ми, просто я прекрачи и сграбчи парчето, което си беше харесал.

— О, Тъпс, що за невъзпитано държане пред гостенина ни! Не му обръщай внимание, Том, глезен е като всички котки. — Тя го вдигна с брашнените си ръце. Тъпс не изтърва мръвката си, докато го оставяше на пода, след което се захвана с нея, като извръщаше настрани глава да сдъвче хапките. Хвърли осъдителен поглед към Лебвен. Кучетата не трябва да се хранят на масата, жено. Виждах злобата в жълтоокия му поглед и на свой ред детински го погледнах навъсено, знаех много добре, че повечето животни мразят това. Той изсъска гърлена закана, взе си месото и се свря под масата, извън обсега на погледа ми.

Бавно допих ейла. Котаракът знаеше. Означаваше ли това, че цялото домакинство тук знае за връзката ми с Нощни очи? Въпреки монолога на Авоин все още знаех много малко за ловните котки. Щяха ли да гледат на Нощни очи като на натрапник, или пък нямаше да обръщат внимание на миризмата му из двора? Щяха ли да си помислят, че информацията е достатъчно важна, за да я предадат на Осезаващите? Не всички връзки на Осезанието бяха толкова интимни като тази между мен и Нощни очи. Отношението му към човешките страни от живота ми бяха отчаяли Черния Ролф до такава степен, че плюеше с отвращение. Може би тези котки се свързваха с хора само заради радостта от лова? Не беше невъзможно. Малко вероятно, но не и невъзможно.

Е, не бях научил много повече от онова, което вече подозирахме, но пък се бях нахранил до насита. Сънят изглеждаше единственото друго нещо, което можех да постигна тази нощ. Благодарих на Лебвен, пожелах й лека нощ и въпреки настояванията й, че тя ще се оправи, разчистих нещата си от масата. Тръгнах безшумно към стаите ни. Замъкът беше притихнал. Съвсем смътна светлина се изливаше изпод вратата. Хванах дръжката. Очаквах, че ще е заключено. Не беше. С изопнати докрай нерви открехнах безшумно вратата към потъналата в сумрак стая. И замръзнах.

Лоръл беше облякла върху нощницата си тъмно наметало. Косата й беше развързана и разпиляна по гърба. Лорд Златен беше с домашен халат върху нощната си риза. Светлината от тлеещия в камината огън блещукаше по птиците, извезани по гърба и ръкавите на халата му, по-светлите кичури на дългата лъскава коса на Лоръл сякаш танцуваха в нея. Лорд Златен беше с дантелени ръкавици. Стояха съвсем близо един до друг, опрели глави. Стоях смълчан и стъписан като малко дете, зачуден дали не съм прекъснал любовна прегръдка. Лорд Златен ме погледна над рамото на Лоръл и ми кимна да вляза и да затворя вратата. Лоръл се обърна и ме погледна. Очите й бяха огромни.

— Мислех, че спиш в стаята си — промълви тя. Разочарована ли беше?

— Бях долу в кухнята, да се нахраня — обясних й. Очаквах да отговори на думите ми, но тя само ме гледаше. Изпитах внезапно желание да ме няма тук. — Но съм ужасно уморен. Мисля да си легна веднага. Лека нощ. — Обърнах се към слугинската си стая, но гласът на лорд Златен ме спря:

— Том. Научи ли нещо?

Свих рамене.

— Дребни подробности от живота на слугите. Нищо, което да изглежда от полза. — Все още не бях сигурен колко свободно мога да говоря пред Лоръл.

— Добре. Лоръл, изглежда, се е справила по-добре. — Той се обърна към нея, подканваше я да заговори. Всяка жена щеше да е поласкана от златоокото му внимание.

— Принц Предан е бил тук — заяви шепнешком Лоръл. — Преди да се оттегля за сън, помолих Авоин да ми покаже конюшнята и пристройката за котките. Исках да видя как са настанени.

— И мъглекотът му беше там? — възкликнах невярващо.

— Не. Но пък принцът винаги е настоявал сам да се грижи за нуждите на котката. Предан си има свои определени малки навици, в сгъването и подреждането на вещите, такива неща. Много държи на тях. В котарника имаше една празна клетка. На рафта до нея имаше четки и разни дреболии, подредени по точно определен начин. Принцът е тук. Сигурна съм.