Робин Хобб - Шутът и убиецът - трилогия

— Не. Мое — отвърна му той вежливо и лекичко го избута с опакото на китката си.

Сидел се засмя на разменените реплики. Обзе ме възбуда, но задържах мътния си поглед на рамото на господаря си пред мен. Осезаващи. И двамата. Вече бях сигурен. И както беше обичайно дарбата да се наследява в семейства…

— Тъй. И кой всъщност улови мъглекота за подарък на принца? — попита изведнъж лорд Златен. Въпросът последва съвсем логично от нишката на разговора, но беше произнесен достатъчно натъртено, за да накара всички глави около масата да се извърнат към него. Лорд Златен леко изхълца, почти дискретно оригване. Съчетано с опуления му поглед, това се оказа достатъчно разсейващо, за да притъпи остротата на зададения въпрос. — Ще се обзаложа, че сте били вие, Майстор-ловецо. — Жестът на изящната му ръка превърна думите му в комплимент към Авоин.

— Не, не бях аз. — Авоин поклати глава, но не благоволи да сподели повече.

Лорд Златен отпусна гръб в стола си и се потупа с показалец по устните, сякаш играеше на отгатване, после се подсмихна хитро и посочи Любезен.

— Хм. В такъв случай сте били вие, младежо. Защото чух, че вие лично сте поднесли котката на принц Предан, за да му я подарите.

Очите на момчето пробягаха за миг към майка му, после то поклати глава.

— Не бях аз, лорд Златен.

Думи, отново последвани от необичайно премълчана информация. Обединен фронт, личеше си. Въпросът нямаше да получи отговор.

Лорд Златен отпусна тежко глава на гърба на стола си, пое си шумно дъх и издиша бавно.

— Адски хубав подарък — обяви той щедро. — И аз бих искал такъв, да. Но да чуеш нещо не е като да го видиш. Непременно ще помоля принц Предан да ми позволи да го придружа на лов някоя нощ. — Въздъхна отново и главата му клюмна. — Когато се върне от поредното си усамотение, разбира се. Неестествено е, ако питате мен, за момче, на тази възраст, да прекарва толкова време в самота. Съвсем неестествено. — Безупречната дикция на лорд Златен бързо отстъпваше пред алкохола.

Затова пък гласът на лейди Бресинга бе съвсем ясен:

— Значи нашият принц отново се е оттеглил от погледа на обществото, за да се отдаде на размисли?

— Да, безспорно — потвърди лорд Златен. — И при това вече от доста време. Разбира се, той има твърде сериозни теми за размисъл напоследък. Предстоящият годеж и прочие, идващата делегация от Външните острови. Твърде много за плещите на един младеж. Искам да кажа, вие как бихте се справили с такова бреме, млади сър? — Махна вяло с пръст някъде в посока на Любезен. — Би ли ви харесало да ви сгодят за жена, която изобщо не познавате… е, тя дори не е жена все още, ако слуховете са верни. По-скоро едва съзряващо момиче. Беше на колко… единайсет? Толкова млада. Ужасно млада, не мислите ли? И не разбирам ползата от този брак. Изобщо.

Думите му бяха недискретни, на ръба на откритата критика към решението на кралицата. Насядалите около масата се заспоглеждаха. Явно лорд Златен беше изпил повече бренди, отколкото можеше да понесе, а си наливаше още. Думите му увиснаха във въздуха, без да получат отговор. Авоин може би реши да обърне разговора в по-безопасна посока, защото попита:

— Принцът често се усамотява за размисъл значи?

— Планинската традиция — потвърди лорд Златен. — Или поне така съм чувал. Обаче какво знам аз? Само това, че не е характерно за Джамайл. Нашите млади благородници са по-светски ориентирани. И това се окуражава, забележете, защото къде по-добре ще научи един млад благородник маниерите и светските порядки, ако не сред самите тях? За вашия принц Предан може би ще е по-добре по-често да общува със своя двор. Да, и да се огледа по-наблизо за подходяща съпруга. — Джамайлският акцент бе започнал да личи в леко завалените думи на лорд Златен, сякаш опиянението го връщаше към речевите навици на източния му дом. Той отпи от чашата си и я постави на масата толкова непохватно, че от нея плисна малка кехлибарена вълничка. Той потърка уста и брадичка, сякаш за да разтрие изтръпването, причинено от силното бренди. Подозирах, че само е опрял пълната догоре чаша до устните си.

Никой не отговори на коментарите му, но лорд Златен като че ли не го забеляза, а продължи:

— А този път отсъствието му е най-дълго! Само това чуваме в двора напоследък. „Къде е принц Предан? Какво, още е в усамотение? Кога ще се върне? Какво, никой не може да каже?“ Много потискащо е за настроенията в двора нашият млад владетел да отсъства толкова дълго. Обзалагам се, че котката му също не може да го понесе. Как мислите, Авоин? Дали една ловна котка скърби, когато господарят й го няма твърде дълго?