Робин Хобб - Шутът и убиецът - трилогия

— Елфова кора — примолих се.

— Не.

Умът ми не можеше да побере отказа му.

— Моля те — изстенах. — Не мога да ти опиша колко боли. — Понякога можех да позная кога идва кризата. Не беше идвала от дълго време. Дали само си представях странното напрягане във врата и в гърба?

— Фиц, не мога. Сенч ме накара да му обещая. — И добави с по-тих глас, сякаш се боеше, че онова, което предлага, е твърде малко. — Ще съм тук, с тебе.

Болката ме заля. Страхът се смеси с нея.

Трябва ли да дойда?

Не.

— Стой където си. Наблюдавай го. — Чух се да произнасям думите на глас, както си ги помислих. Имаше нещо в това, което може би трябваше да ме притесни. — Трябва ми чай от елфова кора — успях да кажа. — Иначе не мога да удържа границите. На Осезаването. Те ще разберат, че съм тук.

Леглото под мен се раздвижи — Шутът се смъкваше от него: ужасно друсане, което заблъска мозъка в стените на черепа ми. Чух го, че отиде до умивалника. След миг се върна с мокра кърпа в ръка.

— Легни по гръб — каза ми.

— Не мога — промърморих. Всяко движение болеше. Исках да се върна в стаята си, но не можех. Ако ме очакваше пристъп, не исках да се случи пред Шута.

Студената кърпа на челото ми беше като шок. Догади ми се, след това задишах бързо, за да не повърна. Повече усетих, отколкото видях как Шутът коленичи пред мен, както си седях на ръба на леглото. Хвана ръката ми и пръстите му зашариха по моите. След миг натиснаха рязко между костите на дланта ми. Изревах и се опитах да измъкна ръката си, но както винаги той се оказа по-силен, отколкото очаквах.

— Само за миг — каза, сякаш искаше да ме успокои. Болката в дланта ми бързо преля в изтръпналост. Миг след това той сграбчи ръката ми малко над лакътя с две ръце и отново пръстите му потърсиха… и изведнъж се забиха рязко в мускула.

— Недей! — проплаках жално и пак се опитах да се дръпна. Той не ме пусна. Болката в главата ми беше непоносима. Защо той ми причиняваше още болка?

— Не се бори — помоли ме той. — Довери ми се. Мисля, че мога да ти помогна. Довери ми се. — Ръцете му се задвижиха отново, този път към рамото ми, и отново безмилостните пръсти се забиха жестоко в плътта ми. Изохках, а после ръцете му се озоваха от двете страни на врата ми, пръстите му натиснаха навътре и нагоре, сякаш искаше да ми откъсне главата. Вкопчих се в китките му, но не можах да намеря сила в ръцете си. — Още малко — помоли ме той отново. — Фиц, Фиц, довери ми се. Повярвай ми.

После нещо сякаш излезе от мен. Главата ми клюмна на гърдите, люшна се безпомощно. Болката не си беше отишла, но беше намаляла. Много. Паднах настрани и той ме обърна по гръб.

— Ето така. Така — промълви и след миг зяпнах в блажена тъмнина. После облечените му в ръкавици ръце се върнаха, с палци на челото ми, изпънатите пръсти затърсиха точки по слепоочията и скулите ми, а след това започнаха да натискат безмилостно, кутретата се забиха под ръба на челюстта. — Поеми си дъх, Фиц — чух го да ми казва и чак тогава разбрах, че не дишам. Зяпнах за въздух и всичко изведнъж се отпусна. Искаше ми се да заплача от облекчение. Но вместо това мигновено потънах в бездънен сън. Странен сън. Сънувах, че съм спасен.

Събудих се като в мъгла, преди разсъмване. Поех си дълбоко дъх и осъзнах, че съм в леглото на Шута. Мисля, че той тъкмо беше станал. Движеше се тихо из стаята и си подбираше дрехи. Мисля, че усети, че го гледам, защото дойде при леглото. Докосна челото ми, бутна отново главата ми на възглавницата.

— Поспи още. Трябва да си починеш. — Два пръста в ръкавици прокараха две линии от темето до носа ми. Заспах.

Събудих се, защото той леко ме разтърсваше. Сините ми дрехи бяха на леглото до мен. Шутът беше облечен.

— Време е за лова — каза ми. — Съжалявам, но се налага да побързаш.

Раздвижих предпазливо глава. Бях се схванал целият. Успях да седна. Чувствах се ужасно.

— Имах ли пристъп? — попитах прегракнало.

Кратко мълчание предшества думите му. Гласът му обаче прозвуча небрежно:

— Малък, струва ми се. Мяташе глава и трепереше известно време насън. Мина бързо. — Не искаше да говори за това.

Облякох се бавно. На лявата ми ръка още личаха белезите от пръстите на Шута — малки отекли тъмни петна. Не си бях давал сметка за силата му. Той видя, че оглеждам ръката си, и примижа съчувствено.

— Оставя отоци, но май върши работа. — Не обясни повече.

Ловните утрини в Гейлкип се оказаха много подобни на ловните утрини в Бъкип. Във въздуха се долавяше едва сдържана възбуда. Закуската беше набързо, на крак в двора, и снощните изнурителни усилия на кухненския персонал останаха почти незабелязани. Изпих само една халба бира, не посмях да рискувам с повече. Проявих обаче предвидливост, както ме беше посъветвала Лоръл, и сложих малко храна в дисагите, плюс мях прясна вода. Лоръл беше много заета, говореше с поне четирима души наведнъж. Лорд Златен крачеше из тълпата, поздравяваше всекиго лично с топла усмивка. Дъщерята на лорд Грейлинг не се отделяше от него, усмихваше се и не спираше да бърбори, а лорд Златен й отвръщаше с неизменна вежливост. Младият Любезен дали не изглеждаше малко подразнен от това?