Робин Хобб - Шутът и убиецът - трилогия

Доведоха конете. Моя черна не изглеждаше особено впечатлена от възбудата, носеща се из въздуха, и отново се зачудих на привидната липса на дух у нея. Всичко обаче ми се струваше някак странно заглъхнало… а после се усмихнах наум. Липсваше възбуденият кучешки лай, от който да ти се разтупти сърцето и който да зарази конете. Липсваха ми ловните хрътки. Ловците и слугите им се качиха на конете, след това доведоха котките на поводите им.

Котките бяха лъскави, с къс косъм и издължени тела. На пръв поглед главите им ми се сториха малки. Козината им беше жълтеникава, но под определен ъгъл на светлината окото можеше да долови пъстри петна. Дългата изящна опашка на всяка котка като че ли имаше свой, независим живот. Стъпваха леко между конете, спокойно като кучета сред стадо овци. Това бяха групардите: те много добре знаеха какво означават яхналите коне хора. С малко насочване всяка намери своя господар. Гледах изумен как пускат поводите им и всяка котка ловко се качва на мястото си. Видях как лейди Бресинга се обърна в седлото си и промърмори няколко нежни думи на котката си и как групардът на Любезен го потупа с лапа по рамото и го дръпна назад, за да чукне муцуна в главата му. Зачаках напразно за някаква проява на Осезанието. Бях почти сигурен, че майката и синът го притежават, но явно го контролираха до степен, каквато не бях си и представял, че е възможна. При тези обстоятелства колкото и да копнеех за допира, не посмях да потърся Нощни очи. Мълчанието му бе толкова абсолютно, че все едно не съществуваше. Скоро, обещах си. Скоро.

Поехме към хълмовете, където Авоин ни обещаваше обилие от хубави диви птици и много забавления. Яздех отзад с другите слуги и дишах прахта на благородните особи. Въпреки ранния час денят вече обещаваше да е неприсъщо топъл за сезона. Ситната прах от преминаването ни надвисваше на гъсти валма в душния въздух. Почвата на хълмовете беше странна — след като тънката торфена повърхност бе разровена от копитата, пътят се превърна в пелена от ситна прах. Скоро съжалих, че нямам кърпа, с която да покрия устата и носа си. Надвисналата прах убиваше всякаква охота за разговор. Копитата на конете тупкаха приглушено в меката пелена и без лая и скимтенето на кучета имах чувството, че яздим в пълна тишина. Скоро отбихме от крайречния път и подкарахме право по склона на изпържен от слънцето хълм, през рехави сиво-зелени храсти. Залъкатушихме през ниски хълмове и долчинки, които изглеждаха подвеждащо еднакви.

Ловците бяха далече пред нас и се движеха в стабилен ритъм. Птиците, които вдигнахме на билото на поредния хълм, според мен изненадаха дори Авоин, но всички реагираха бързо. Бях прекалено далече, за да мога да видя дали сигнал пусна котките, или те просто реагираха на плячката. Птиците бяха едри, тежки, бягаха с разперени криле и биеха с тях по земята, преди да излетят. Няколко така и не успяха и видях поне две, свалени в полет от скочилите групарди. Скоростта на котките бе изумителна. Изхвръкваха от възглавниците си зад седлата, скачаха на земята със смайваща лекота и се стрелваха след бягащите птици със скоростта на нападаща змия. Една свали две птици наведнъж — докопа едната с челюстите си, докато ноктестата й лапа притисна друга до гърдите й. Забелязал бях четири-пет момчета на понита зад нас. Сега те препуснаха напред с отворени торби за дивеч, да приберат плячката. Само един от групардите не поиска да пусне жертвата си и разбрах, че е млад, все още недостатъчно обучен.

Показваха птиците на лорд Златен, преди да ги приберат в торбите. Сидел, която яздеше до него, писваше от възторг при вида на всяка. Той отскубна пера от опашките на няколко птици, след което ме повика, подаде ми ги и ми нареди:

— Прибери ги в чантата веднага, да не се смачкат.

— Чантата?

— Чантата за пера. Показах ти я, когато стягахме багажа в Бъкип… Дъх на Са, човече, не си я взел, така ли? Уф! Е, ще трябва да се върнеш за нея. Знаеш я, онази от червена кожа, с плъстената подплата. Мисли му, ако си я забравил в Бъкип! Хм. Дай перата на Ловкиня Лоръл, да ги пази, докато се върнеш. И побързай, Том Беджърлок. Трябва ми тази чанта! — Лорд Златен не криеше раздразнението си от глупостта на своя слуга. Всъщност наистина имаше такава чанта сред вещите на лорд Златен, но той изобщо не ми беше казал, че е чанта за пера, нито ми беше казал да я взема. Постарах се да изглеждам, подходящо сконфузен от собствената си тъпота и закимах покорно на заповедите му.