Робин Хобб - Шутът и убиецът - трилогия

Сплетох пръсти на масата пред себе си. Стиснах ги.

— Сигурно ме мислиш за странна — каза тя, стана и тръгна към един долап. — Да се меся така в живота ти, след като съм те срещнала само един път. Е, вече два. — Усещах, че е смутена, но и решена да ми даде подаръка, който ми беше направила.

— Мисля, че си добра — казах неловко.

При ставането си беше бутнала Фенел на земята. Котаракът клечеше на пода с навита около краката си опашка и ме гледаше с яд. Отиде си скутът! Ти си виновен!

Тя извади от долапа една кутия, донесе я на масата и я отвори. Вътре лежаха мъниста и пръчици, нанизани на кожени каишки. Тя вдигна талисмана, тръсна го и той се превърна в наниз. Взрях се в него, но не почувствах нищо.

— Какво прави? — попитах.

Тя се засмя.

— Нещо много малко, за жалост. Не мога да направя така, че да не изглеждаш Осезаващ, нито мога да те направя неуязвим на нападение. Не мога дори да ти дам нещо, което да ти помага да владееш гнева си. Опитах се да измайсторя нещо, което да те предупреждава за лоши чувства към теб, но стана толкова голямо и обемисто, че приличаше повече на броня, отколкото на талисман. Прощавай, но първото ми впечатление за теб бе като за доста мрачен човек. Трябваше ми известно време, докато изпитам топлина към теб, и ако Хеп не ми беше говорил хубави неща за теб, изобщо нямаше да си хабя времето. Щях да те помисля за опасен човек. За такъв те смятаха мнозина, докато минаваха покрай нас на пазара в онзи ден. А и ти, откровено казано, се показа такъв по-късно. Опасен човек, но не зъл, ако ме извиниш за преценката. Но лицето ти неволно издава пред хората по-мрачната ти страна. А и сега, с тоя меч на кръста и косата ти на воинска опашка, ами, хич не ти придава дружелюбен вид. А е по-лесно да намразиш човек, който първо те е уплашил. Тъй. Това тук е вариант на един много стар любовен талисман. Направих го не за да привлича любовници, а да кара хората да са благоразположени към теб, стига да действа така, както се надявам. Когато се опиташ да създадеш вариация на стандартна тема, често й липсва сила. Сега стой спокойно.

Мина зад стола ми с полюшващия се наниз. Видях как го спусна към лицето ми и без да ми казва, наведох глава, за да го завърже на врата ми. Талисманът не ме накара да се почувствам по-различно, но от хладните й пръсти по гръбнака ми плъзнаха ледени тръпки. Чух гласа й зад себе си:

— Лаская се, че съм улучила точно мярката. Не трябва да е много хлабаво, за да не виси, нито много стегнато, за да не души. Я да те видя сега. Обърни се.

Послушах я и се извъртях в стола. Тя погледна наниза, погледна лицето ми и се усмихна широко.

— О, да, ще върши работа. Макар че си по-висок, отколкото те помнех. Трябваше да използвам по-малко мънисто за това тук… Е, ще стане и така. Мислех си, че може да се наложи малко донагласяне, но се боя, че ако започна да го преправям, ще се върна към оригинала. Ще го носиш с вдигната яка, ето така, да се вижда само част от него. Така. Ако се окажеш в положение, в което чувстваш, че може да е от полза, намери си повод да си разхлабиш яката. Открий го да се вижда и хората ще те намират за по-убедителен събеседник. Ето така. Дори мълчанието ти ще очарова.

Погледна ме в лицето, докато придърпваше яката да е по-отворена около талисмана. Вдигнах очи към нея и усетих как лицето ми се изчерви. Очите ни се сплетоха.

— Много добре действа, наистина — отбеляза тя и без да се смущава, наведе лице, за да ми поднесе устните си. Да не я целуна беше немислимо. Устните й бяха топли.

Разделихме се гузни, понеже бравата изскърца. Вратата се открехна и на фона на яркия ден се очерта женски силует. Жената влезе и затвори вратата.

— Фуу. Тук е по-хладно, слава на Еда. О. Моля за извинение. Гледаше ли?

Имаше същите лунички по носа и ръцете. Явно племенничката на Джина. На двайсет и няколко. Носеше кошница с прясна риба.

Фенел притича да я поздрави и се заусуква около глезените й. Ти ме обичаш най. Най-много. Знам, че ме обичаш. Хайде, гушни ме.

— Не. Пробвахме талисман. Май действа. — Тонът на Джина ме прикани да споделя веселието й. Племенничката я погледна, после мен, разбрала, че я изключваме от някаква шега, но го прие добродушно. Вдигна Фенел, а той потърка муцуна в лицето й да покаже, че си е негова.

— Трябва да тръгвам. Имам да свърша още няколко неща, преди да се върна в замъка. — Не бях много убеден, че искам да си тръгна. Но желанието ми да остана не се връзваше изобщо с онова, което уж трябваше да правя в Бъкип. И най-вече, трябваше ми малко време насаме със себе си, за да реша какво се беше случило току-що и какво означава то за мен.