Робин Хобб - Шутът и убиецът - трилогия

— Веднага ли трябва да си ходите? — попита ме племенничката на Джина. Като че ли искрено беше разочарована, като ме видя да ставам от стола. — Рибата е много, ако благоволите да останете и да хапнете с нас.

Неочакваната й покана ме изненада, както и искреният интерес в очите й.

Моята риба. Скоро ще я изям. Фенел погледна с обич рибата в кошницата.

— Талисманът май наистина действа много добре — подхвърли отстрани Джина. Неволно придърпах яката да я позатворя.

— Наистина трябва да си ходя, за съжаление. Имам работа, а и ме очакват горе в цитаделата. Но ви благодаря за поканата.

— Може би някой друг път, тогава — предложи племенничката, а Джина добави:

— Разбира се, някой друг път, скъпа. Но преди господинът да си е тръгнал, да ти го представя. Том Беджърлок. Помоли ме да се погрижа за сина му, мой млад приятел, казва се Хеп. Когато пристигне, може да остане у нас за ден-два. А Том със сигурност ще вечеря тогава с нас. Том Беджърлок, това е племенничката ми, Мискя.

— Мискя, за, мен е удоволствие — казах. Позадържах се, докато си разменим любезности за довиждане, и след това забързах под яркото слънце и сред шума на града. Докато крачех към замъка, наблюдавах реакцията на хората, които срещах. Наистина като че ли ми се усмихваха повече от обикновено, но осъзнах, че може да е просто от това, че срещат погледа ми. Обикновено гледах настрана от непознати по улицата. Незабелязания човек не го запомнят, а това е най-доброто, на което може да се надява един убиец. След това си напомних, че вече не съм убиец. Въпреки това реших да сваля наниза веднага щом се прибера. Открих, че да те гледат непознати благосклонно без причина е по-изнервящо, отколкото да будиш подозрението им още като те видят.

Продължих по стръмния път нагоре към цитаделата и стражите пак ме пропуснаха. Слънцето се беше вдигнало високо, небето беше ясно и синьо, никой не показваше с нищо, че знае, че единственият наследник на короната на Пророка е изчезнал. Хората си вършеха обичайните задачи с не повече загриженост, отколкото като във всеки работен ден. При конюшнята няколко височки хлапета бяха обкръжили един дебел младок. Разбрах, че е идиот, по плоското лице, малките уши и изплезения език. Страх бавно се показваше в малките му очички, докато момчетата го приближаваха от всички страни. Един от другите коняри ги гледаше раздразнено.

Не, не, не.

Обърнах се да потърся източника на мисълта, но това, разбира се, не ми донесе нищо. Разсея ме смътно ехо от някаква музика. Едно конярче, забързано по работата си, се блъсна в мен, после, като го изгледах, покорно ме помоли за извинение. Без да мисля, си бях позволил да посегна към дръжката на меча.

— Няма нищо — уверих го и добавих: — Къде мога да намеря Майстор оръжейника по това време на деня?

Момчето ме погледна по-внимателно и се усмихна.

— На двора за упражнения, човече. Веднага след новото зърнохранилище. — И ми посочи с ръка.

Благодарих му, а когато се обърнах, придърпах яката да скрие талисмана.

— Кралицата желае да те види.

— Кога? — попитах стъписан. Едва ли беше поздравът, който очаквах от Сенч. Бях отворил тайната врата, която ме пропускаше в кулата му, и го заварих да ме чака, седнал в стола си пред камината. Стана веднага.

— Веднага, разбира се. Иска да разбере докъде си стигнал и естествено гори от нетърпение да те изслуша час по-скоро.

— Но аз доникъде не съм стигнал — възразих. Дори все още не му бях докладвал за свършената през деня работа. Сигурно се бях вмирисал на пот от оръжейния двор.

— Значи ще иска да чуе това — отвърна ми той неумолимо. — Хайде. Тръгвай с мен.

Натисна устройството на вратата и излязохме от стаята в кулата.

Беше вечер. Следобеда бях прекарал според съвета на Шута, играх ролята си на слугата, който се запознава с новото място. Като такъв, поговорих с много от колегите си слуги, представих се на Майстор-оръжейника Кресуел и успях да наглася нещата така, че той самият да ми предложи да освежа фехтоваческите си умения срещу Делерий. Тя се оказа страхотен фехтовач, висока почти колкото мен и едновременно енергична и пъргава. Бях доволен, че не може да пробие гарда ми, но скоро вече се задъхвах. Да се опитвам да пробия нейната защита все още бе невъзможно за мен. Тренировките, наложени ми от Ход преди много време, все още ми вършеха добра работа, но тялото ми просто не можеше да реагира толкова бързо, колкото умът. Да знаеш какво да правиш, когато си подложен на атака, не е същото като да можеш да го направиш.