Робин Хобб - Шутът и убиецът - трилогия

На два пъти помолих за почивка, за да си поема дъх, и тя се съгласи с арогантното задоволство на младите. Въпреки това насочващите ми въпроси за принца не ми донесоха почти нищо, докато на третата пауза не разхлабих яката си и не разтворих ризата си широко, за да се поразхладя. Почувствах се почти гузен, че го правя, но няма да отрека, че ми се искаше да пробвам дали талисманът ще я склони да стане по-разговорлива.

Подейства. Подпрян на стената в сянката на навеса пред оръжейната, си поех дъх и я погледнах в лицето. Погледите ни се срещнаха, кафявите й очи се разшириха, както се разширяват очите на човек пред нещо, предвещаващо удоволствие. Забих въпроса си като рапира, пробиваща гарда й.

— Кажи ми, и принца ли притискаш така здраво, когато се упражнявате?

Тя се усмихна.

— Не, боя се, че не, защото обикновено съм твърде заета да поддържам защитата си срещу него. Той е опитен фехтовач, изобретателен и непредсказуем в тактиките си. Винаги щом измисля някоя нова хитрина срещу него, той я научава и я пробва срещу мен.

— Значи е добър боец?

Тя помисли.

— Не. Не точно. Той просто е младеж, който не обича половинчатите неща, каквото и да прави. Стреми се да е съвършен във всичко.

— Състезателен дух, така ли? — Постарах се да прозвучи небрежно, докато прибирах разпиляната си коса.

Тя отново помисли.

— Не. Не в обичайния смисъл. Има някои, с които се упражнявам, дето мислят само как да надвият противниците си. Този стремеж може да се използва срещу тях. Но не мисля, че принцът се интересува дали ще спечели двубоите, стига му да се бие съвършено във всеки. Не е същото като да се състезава с моите умения… — Замълча, мъчеше се да формулира мисълта си.

— Състезава се със самия себе си, срещу идеал, който си представя.

Подхвърлянето ми като че ли я изненада за миг. След това тя се усмихна широко:

— Да, точно това е. Значи си се срещал с него?

— Не. Но съм чувал много за него и очаквам с нетърпение да го зърна поне отдалече.

— О, това няма да е скоро — уведоми ме простодушно тя. — В някои отношения е наследил планинския нрав на майка си. Често се усамотява в размисъл в кулата. Според някои се отдавал и на пост, но никога не съм забелязвала признаци за това, когато се върне към ежедневието си.

— Какво прави тогава? — Бях искрено озадачен.

— Нямам представа.

— Никога ли не си го питала?

Тя ме погледна странно, а когато отново заговори, тонът и беше хладен.

— Аз съм му само партньор в тренировките, не и доверено лице. Аз съм гвардейка, а той — принц. Не бих си позволила дързостта да разпитвам принца за личния му живот. Той, както знаят всички, е личност, вглъбена в себе си, и има много нужда от усамотяване.

Талисман на шията или не, разбрах, че съм прекалил. Усмихнах се, обезоръжаващо, надявах се, и се изправих с пъшкане.

— Е, като партньор в тренировките не отстъпваш на никой от тези, които съм имал. Принцът има късмет, че разполага с теб да изостриш уменията му. Аз също.

— За мен беше удоволствие. И се надявам да можем отново да си премерим силите един срещу друг.

Оставих нещата дотук. Също толкова успех имах с другите слуги. Разпитванията ми, преки или не, не донесоха много информация. Не че слугите не бяха склонни към клюки: готови бяха да дърдорят за лорд Златен или за лейди Изящна до безкрай, но по темата за принца, изглежда, просто не знаеха нищо. Картината, която оформих за Предан, бе за момче, което хората харесват, но което е изолирано не само заради положението си, но и по характер. Това не ме окуражи. Опасявах се, че ако е избягал, не е споделил плановете си с никого. Навиците му да се усамотява пък го правеха много уязвим за похитители.

Умът ми се върна към бележката, която бе получила кралицата. Че принцът бил Осезаващ и че тя трябвало да предприеме подходящи действия. Какво означаваше това „подходящи действия“? Да разкрие неговото Осезание и да оповести публично, че Осезаващите трябва да бъдат приети?

Или да прочисти родословието на Пророците с неговата смърт? Беше ли написалият писмото контактувал и със самия принц?

Старата работна маса на Сенч ми беше осигурила ключовете, които ми трябваха за малката авантюра по време на вечерята. Принцът разполагаше с бившите покои на принц Славен. С тази ключалка бяхме стари приятели и допусках, че лесно ще успея да проникна вътре. Докато останалите от цитаделата бяха на масата, отидох до покоите на принца. Тук отново забелязах влиянието на майка му, защото на вратата му не само че нямаше охрана, но и не беше заключено. Шмугнах се вътре безшумно и зяпнах изненадан. Бях очаквал същия хаос и бъркотия, каквито Хеп имаше навик да оставя след себе си. Но всички вещи на принца бяха прибрани толкова подредено, че просторната стая изглеждаше почти празна. Вероятно си има камериер с маниакално чувство за ред, бе първата ми мисъл. После си спомних за възпитанието на Кетрикен и се зачудих дали принцът изобщо има лични слуги — те не бяха нещо обичайно за Планините.