Робин Хобб - Шутът и убиецът - трилогия

Очакваше ни. Беше облечена в семпла рокля, в синьото на Бък, с елек от бяло и златно. Златистата й коса бе прибрана около главата и увенчана само с тънка сребърна коронка. Беше с празни ръце. Друга жена щеше да държи ръкоделието си или поднос с храна, но не и нашата кралица. Очакваше ни, но не долових у нея нетърпение или безпокойство. Реших, че е медитирала, защото около нея все още се долавяше аура на спокойна безметежност. Очите ни се срещнаха и тънките бръчици в ъгълчетата на устата и очите й ми се сториха лъжовни, защото в сплетените ни погледи нямаше и намек за изтекло време. Куражът, на който винаги се бях възхищавал, все още се излъчваше от нея, а сдържаността и самодисциплината й бяха като броня. И все пак…

— Фиц! — възкликна тихо тя и в гласа й имаше топлина и ведра радост.

Поклоних се ниско, след това се смъкнах на коляно и отвърнах:

— Ваше величество!

Тя пристъпи напред и ме докосна по главата, като благослов.

— Стани — каза ми все така тихо. — Минахме заедно през твърде много изпитания, за да коленичиш пред мен. И доколкото помня, някога ме наричаше Кетрикен.

— Това беше преди много години, милейди — напомних й, докато се изправях.

Тя хвана ръцете ми. Бяхме почти с еднакъв ръст и сините й очи се взряха дълбоко в моите.

— Твърде много, за което виня тебе, Фицрицарин. Но Сенч ми каза, преди много време, че може да избереш усамотението и почивката. И когато го направи, не те укорих. Ти бе пожертвал всичко пред своя дълг и ако самотата бе единствената отплата, която пожела, то аз ти я дадох с радост. Ала признавам, още повече се радвам на завръщането ти, особено в такова време на криза.

— Ако съм ви нужен, то радвам се, че съм тук — отвърнах искрено.

— Натъжава ме, че вървиш сред хората на Бъкип и никой не знае какви жертви си направил за тях. Трябваше да те почетем като завърнал се герой. А вместо това вървиш непознат сред тях, предрешен като слуга. — Искрените й сини очи се взряха в моите.

Неволно се усмихнах.

— Може би преживях твърде дълго в Планините, където всички знаят, че истинският владетел на онова кралство е слугата на всички.

За миг очите й се разшириха. Искрената усмивка, която изгря след това на лицето й, бе като слънцето, пробило през буреносни облаци, въпреки сълзите, които внезапно бликнаха в очите й.

— О, Фиц, да чуя тези думи от теб е балсам за сърцето ми. Наистина, ти беше Пожертвовател за своя народ и ти се възхищавам за това. Но да чуя от твоите устни, че разбираш, че това бе твоят дълг и че това те е удовлетворило, ми носи безмерна радост.

Едва ли бях казал точно това, но все пак няма да отрека, че похвалата й донякъде облекчи старата ми болка. Постарах се да не мисля за нея.

— Предан — казах изведнъж. — Заради него съм тук и колкото и радост да ми носи това събиране, още повече бих се радвал, ако открия какво се е случило с него.

Кралицата задържа едната ми ръка и ме поведе към масата.

— О, ти винаги си бил мой приятел, още когато дойдох като чужденка в този двор. А сега сърцето ти е с моето по този въпрос. — Вдиша дълбоко и майчините сълзи и тревоги избиха над всякаква сдържаност в гласа й: — Колкото и да се преструвам пред двора — а ме наскърбява това, че се налага така да заблуждавам поданиците си, — моят син нито за миг не напуска мислите ми. Фицрицарин, виня себе си за това, но не зная дали вината ми е в прекалено многото дисциплина, която му наложих, или в твърде малкото, или дали съм изисквала твърде много от принца, а твърде малко от момчето, или…

— Ваше величество, не може да подходите към този проблем от такава посока. Трябва да започнем оттам, където сме. Нищо добро няма да произтече от опитите да се разпределя вината. Ще ви заявя откровено, че за краткото време, откакто съм тук, не съм открил нищо. Тези, които успях да разпитам, говорят добри неща за принца. Никой не сподели, че е недоволен или разочарован от него по какъвто и да било повод и начин.

— Значи смяташ, че е отвлечен? — прекъсна ме тя.

Това прекъсване бе толкова нехарактерно за Кетрикен, че най-сетне осъзнах дълбочината на терзанието й. Издърпах й стол и след като тя седна, се взрях в лицето й и казах с цялото спокойствие, което можах да събера:

— Все още не знам нищо. Не разполагам с достатъчно факти, за да оформя мнение.

Тя направи нетърпелив жест и двамата със Сенч също седнахме.

— Но твоето Умение? — настоя тя. — Нищо ли не ти казва за него? Сенч ми каза, че подозирал, че двамата с момчето по някакъв начин сте се свързвали в сънищата си. Не разбирам как би могло да стане това, но ако е така, то със сигурност трябва да ти казва нещо. Какво е сънувал той последните няколко нощи?