Робин Хобб - Шутът и убиецът - трилогия

Умът ми се беше зареял. Кралицата ме гледаше с очакване. Отвърнах по единствения възможен начин:

— Да, ваше величество.

Тя отрони тежка въздишка, все едно се беше страхувала да не откажа. Или навярно се боеше от това, което трябваше да каже.

— Направи го тогава, Фицрицарин, мой верни приятелю. Не бих те жертвала така, ако можеше да го избегна. Пази се. Внимавай с отварите и билките, защото колкото и точен да е бил твоят учител, няма превод, на който можеш безусловно да се довериш. — Пое си дъх и добави, с друг тон: — Ако, Сенч или аз те притиснем твърде много, кажи ни. Умът ти трябва да е нащрек срещу майчиното ми сърце. Недей… не позволявай да се посрамя в това, като поискам повече, отколкото можеш… — Гласът й заглъхна. Мисля, че повярва, че съм я разбрал. Пое си отново дъх. Извърна глава, сякаш вярваше, че с това ще скрие сълзите си. — Тази нощ ли ще започнеш? — попита с неестествено тънък глас.

Знаех на какво се бях съгласил току-що. Разбирах, че съм застанал на ръба на пропаст.

И се хвърлих стремглаво в нея.

— Да, кралице.

Как да опиша дългото изкачване по стъпалата към кулата? Сенч водеше по тайните лъкатушещи проходи и аз следвах колебливата светлина на лампата в ръката му. Страх и очакване се бореха в мен. Имах чувството, че съм оставил стомаха си далече зад себе си, и копнеех да ме догони по стъпалата. Възбудата ме обземаше, докато се приближавах към „привилегията“, от която така дълго бях лишен. Трябваше уж да съм съсредоточен единствено върху това да намеря и спася принца, но перспективата да се удавя в Умението господстваше над всичките ми мисли. Тя ме ужасяваше и изкусяваше. Усещах кожата си стегната и жива, а сетивата ми сякаш се бяха изпънали извън ограниченията на плътта. Музика сякаш се носеше из въздуха на границите на слуха ми.

Сенч задейства механизма на вратата и ми махна да мина пред него. Когато го подминах, ми подхвърли:

— Изглеждаш изнервен като младоженка, момче.

Покашлях се.

— Странно ми е да се хвърля презглава в онова, което така упорито се стараех да избягвам.

Той затвори вратата. Огледах стаята. В камината пукаше огън. Макар и в разгара на лятото, дебелите каменни стени сякаш излъчваха студ. Мечът на Искрен бе подпрян до камината, където го бях оставил, но някой беше махнал кожата от дръжката.

— Познал си меча на Искрен — подхвърлих.

— Как бих могъл да не го позная? Радвам се, че си го опазил.

Засмях се.

— По-скоро той ме опази. Добре. Какво точно предлагаш?

— Предлагам ти да се настаниш удобно и да се опиташ да потърсиш принца с Умението. Това е всичко.

Огледах се да си намеря къде да седна. Не и на камъните пред огнището. Да, както винаги имаше само един удобен стол близо до огъня.

— А отварите и билките, за които спомена кралицата?

Сенч ме изгледа накриво. Мисля, че долових някакво притеснение в погледа му.

— Не мисля, че ще ни трябват. Има предвид няколко свитъка от колекцията за Умението. Чайове и тинктури, препоръчвани за ученици, които срещат затруднения в постигането на състояние на приемане. Обсъждали сме да ги използваме при принц Предан, но решихме да го отложим, докато не се убедим, че наистина са необходими.

— Гален никога не използваше никакви билки, докато ни учеше. — Взех едно високо трикрако столче от работната маса и го поставих срещу стола на Сенч. Настаних се на него. Той се отпусна в стола си, но се оказа, че трябва да ме гледа отдолу. Подозирам, че това го подразни, защото ми отвърна сприхаво:

— Гален не е използвал билки, докато обучаваше теб. Никога ли не си подозирал, че може би другите от твоята котерия на Умението са получавали повече грижи, за които не си бил в течение? Аз — да. Разбира се, никога няма да съм сигурен в това.

Само свих рамене. Какво друго можех да направя? Беше преди години и всички те бяха мъртви, някои — от моите ръце. Какво значение имаше вече? Но мислите събудиха старата ми неприязън към Умението. Изкусителното очакване изведнъж премина в страх. Смених темата.

— Откри ли кой е дал котката на принца? — Сенч беше изненадан от внезапната промяна.

— Аа… да, разбира се. Лейди Бресинга от Гейлтон и нейният син Любезен. Подарък за рожден ден. Бе му поднесена в малка сбруя, обшита със скъпоценни камъни, с каишка. Животното беше около двегодишно, дългокрако, с пъстра козина, с плоска муцуна и опашка, дълга колкото тялото. Тези животни не може да се развъждат домашно, трябва да се хванат в дива бърлога, преди да са отворили очи, за да може изобщо да се направи нещо с тях. Екзотично ловно животно, подходящо за самотен лов. Принцът се привърза към него веднага.