Робин Хобб - Шутът и убиецът - трилогия

Умът ми започна да се разгръща. През годините много пъти съм мислил как би могъл човек да опише Умението. Нито едно сравнение всъщност няма да е съвсем на място. Като надиплен къс коприна, умът се отваря, отваря и отваря, и отново се отваря, и става по-голям, а в същото време някак по-тънък. Това е един образ. Друг възможен образ е, че Умението е като невидима река, която тече вечно. Когато човек съзнателно й обърне внимание, може да бъде поет от течението й и повлечен, за да се понесе с него. В буйните й води умовете могат да се докосват и сливат.

Но никакви думи или прилики няма да са съвсем точни, също както не можеш да опишеш с думи миризмата на пресен хляб или жълтия цвят. Умението е Умението. То е наследствената магия на Пророците. Много хора в Шестте херцогства имат частица от него. У някои то гори достатъчно силно, за да може боравещият с него да чува мислите им. Понякога могат дори да въздействат на онова, което мисли човек, докоснат от Умението. Много по-редки са тези, които могат да се пресягат с Умението. Тази способност обикновено не е нищо повече от опипване слепешком, освен ако талантът не бъде обучен. Отворих се за него и оставих съзнанието ми да се разшири, но без никакви очаквания да достигне до когото и да било.

Нишки мисъл се заплетоха пред мен като водорасли. „Мразя я, как гледа обожателя ми“. „Жалко, че не мога да ти кажа една последна дума, тате“. „Моля те, да се приберем бързо у дома, много ми е зле“. „Толкова си красива. Моля те, моля те, обърни се, погледни ме, това поне ми дай“. Онези, които хвърляха мислите си така пламенно, в повечето случаи не съзнаваха силата си. Никой от тях не разбираше, че долавям мислите им, нито пък аз можех да им предам своите мисли. Всеки от тях крещеше безмълвно в своята глухота. Никой от тях не беше принц Предан. От някоя далечна част на цитаделата до ушите ми достигаше музика и ме разсейваше. Изтласках я настрани и продължих.

Не знам колко дълго съм ровил из тези неподозиращи умове, нито колко далече съм стигнал в търсенето си. Обхватът на Умението се определя от силата на способността, не от разстоянието. Нямах мярка за силата си, а времето не съществува, когато си в здравата прегръдка на Умението. Тръгнах отново, вкопчен в усещането за собственото ми тяло въпреки съблазънта да оставя Умението да ме понесе и да се освободя от тялото си завинаги.

— Фиц — промърморих в отговор на нещо, а след това: — Фицрицарин — казах на глас. Цепеница рухна върху жаравата и пръсна искри. За миг зяпнах, мъчех се да придам смисъл на това, което виждах. После примигах и усетих ръката на Сенч на рамото ми. Замириса ми на топла храна и бавно извърнах глава. На ниската масичка до стола ми беше поставено блюдо. Зяпнах го, зачуден как се е появило тук.

— Фиц? — повтори Сенч и се помъчих да си спомня въпроса му.

— Какво?

— Откри ли принц Предан?

Всяка дума добиваше смисъл постепенно, докато не схванах въпроса изцяло.

— Не — отвърнах и ме заля огромна умора. — Не. Нищо.

Ръцете ми започнаха да треперят, главата ми забуча. Затворих очи, но не можах да намеря облекчение. Змии от светлина потръпваха в тъмното и когато отворих очи, сякаш бяха полепнали по стаята пред мен. В главата ми сякаш бе нахлула прекалено много светлина. Вълните от болка се разбиваха вътре в мен в замайващ прибой.

— На. Изпий това.

Пъхна топла глинена чаша в ръцете ми и аз я вдигнах и отпих глътка. Едва не я изплюх. Не беше чай от елфова кора, който да облекчи болката ми, а телешки бульон. Преглътнах го.

— Чай от елфова кора — казах. — Това ми трябва точно сега. Не храна.

— Не, Фиц. Спомни си какво ми каза ти самият. Елфовата кора затъпява способността за Умение, убива дарбата ти. Точно сега не можем да рискуваме с това. Хапни нещо. Ще възстанови силата ти.

Погледнах послушно подноса на масичката. Нарязан плод, натопен в сметана, и прясно опечен хляб до него. Чаша вино и розови резенчета варена риба. Внимателно оставих чашата бульон до гадната храна и извърнах поглед. Огънят се разгаряше, пламъците затанцуваха твърде ярко. Скрих лице в шепи да потърся тъмнина, но дори там светлините все още играеха пред очите ми. Заговорих в шепите си:

— Искам елфова кора. Съвсем мъничко. Не ми е било толкова зле от години, не и докато Искрен беше жив, не и откакто Умен ми отне от силата. Моля те, Сенч. Не мога дори да мисля.

Той излезе. Отброявах ударите на сърцето си, докато се върне. Всяко изтупкване носеше пареща болка в слепоочията ми. Чух стъпките му и вдигнах глава.