Робин Хобб - Шутът и убиецът - трилогия

Върна се при мен. Изглеждаше по-спокоен и някак състарен. Извади нова кърпа от глинената купа, изцеди я, сгъна я и ми я подаде. И ми каза тихо:

— Ще се погрижа Хеп да получи чиракуването си. Можеше просто да ме помолиш за това, когато ти гостувах. Или преди години можеше да доведеш момчето в Бъкип и да се погрижим за доброто му образование.

— Той може да чете и да пише, и да смята — оправдах се. — Погрижил съм се за това.

— Хубаво. — Отговорът му беше хладен. — Радвам се, че си проявил поне толкова благоразумие.

Нямаше какво да отговоря. Болката и умората ме надвиваха. Знаех, че съм го уязвил, но не се чувствах виновен. Как можех да знам, че ще е толкова готов да ми помогне? Все пак се извиних.

— Съжалявам, Сенч. Трябваше да знам, че ще ми помогнеш.

— Да — потвърди той безмилостно. — Трябваше да знаеш. И съжаляваш. И знам, че си искрен. Но все пак си спомням, че те предупреждавах преди години: повтаряш ли често тази дума, тя започва да звучи кухо. Фиц, боли ме, че те виждам така.

— Започва да се облекчава — излъгах.

— Не главата ти, тъпако. Боли ме, че виждам, че все още си… какъвто си бил винаги, откакто… проклятие. Откакто те взеха от майка ти. Мнителен, самотен и недоверчив. Въпреки всичко, което… През всичките тези години на никого ли не си вярвал?

Помълчах малко, замислих се. Бях обичал Моли, но никога не й бях доверявал тайните си. Връзката ми със Сенч бе жизненоважна за мен, но не, не бях вярвал, че ще е готов да направи всичко, което може, за Хеп, просто заради общите неща помежду ни. Бърич. Искрен. Кетрикен. Лейди Търпение. Славея. С всеки от тях се бях сдържал.

— Вярвам на Шута — отвърнах, а после се зачудих дали наистина му вярвам. Да, вярвах му. Не съществуваше почти нищо свързано с мен, което той да не знае. Това беше доверие, нали?

Сенч отрони тежко:

— Добре, това е хубаво. Че вярваш поне на някого. Извърна очи към огъня. — Трябва да се насилиш да хапнеш нещо. Тялото ти може да се бунтува, но знам, че ти трябва храна. Спомни си как карахме Искрен да се храни насила, когато боравеше с Умението.

В хладния му тон имаше болка. Осъзнах, че се беше надявал да настоявам, че му вярвам. Но нямаше да е истина и нямаше да го лъжа. Порових в ума си, за да му предложа нещо друго. Изрекох го, без да мисля:

— Сенч, наистина те обичам. Просто…

Той рязко се обърна към мен.

— Спри, момче. Не казвай повече. — И добави почти умолително: — Това ми стига. — Сложи ръка на рамото ми и стисна болезнено. — Няма да искам от теб това, което не можеш да дадеш. Ти си такъв, какъвто те е направил животът. И какъвто аз те направих, Еда да е милостива. Сега ме послушай. Яж. Насила ЯЖ. Трябва.

Щеше да е безполезно да му обяснявам, че само от вида и миризмата на храна ми се гади. Поех си дъх и изгълтах бульона, без да дишам. Плодът в сметаната беше мазен в устата ми, рибата миришеше, а хлябът ме задавяше, но се насилих да ги изгълтам полусдъвкани. Отново вдишах дълбоко и изпих виното. Когато оставих чашата, стомахът ми кипеше и главата ми се беше замаяла. Виното се оказа по-силно, отколкото бях очаквал. Вдигнах очи към Сенч. Той ме беше зяпнал изумено.

— Нямах предвид точно това.

Махнах безсилно с ръка. Страх ме беше да си отворя устата за отговор.

— По-добре да си легнеш — предложи ми той смирено.

Кимнах и бавно се изправих. Той ми отвори вратата, подаде ми свещ и остана горе на стълбището със светилник в ръка, докато се скрих от погледа му.

Стаята ми бе сякаш невъзможно далече, но най-сетне стигнах. Колкото и да ми беше зле, угасих светлината, преди да се доближа, и надникнах предпазливо през шпионката, преди да задействам устройството за тайния вход. Вътре не гореше никаква свещ. Все едно. Пристъпих в гъстия мрак и затворих след себе си. Няколко стъпки и се добрах до леглото си. Смъкнах се върху него. Беше ми много горещо и дрехите ме стягаха неудобно, но бях твърде уморен, за да мога да направя каквото и да било по въпроса. Мракът беше абсолютен и беше все едно дали съм затворил очи, или не. Поне светлините зад клепачите ми бяха угаснали. Зяпнах в тъмното и закопнях за прохладата на горския покой.

Дебелите стени на стаята поглъщаха всеки звук и ме отделяха от целия свят в нощта. Беше все едно съм затворен в гробница. Затворих очи и се вслушах в болката, тътнеща в главата ми с ударите на сърцето. Стомахът ми къркореше отчаяно. Вдишах. „Гора“, промълвих тихо на себе си. „Нощ. Дървета. Морава“. Потърсих с ума си утешителната ласка на познатия свят. Зарисувах си подробностите. Лек ветрец, раздвижил листата на дърветата. Звезди, блещукащи иззад забързалите се дрипави облаци. Хлад и щедър мирис на пръст. Напрежението се изцеди от мен, отнесе болката ми. Полетях на крилете на въображението си. Отъпкана от дивеч пътека под краката ми. И ето, че се движех тихо в тъмното по дирите на своя спътник…