Робин Хобб - Шутът и убиецът - трилогия

— Ние какво печелим от оженването на Предан за някое момиче от Външните острови? Съюз, Сенч.

Той ме изгледа намръщено.

— Котката по някакъв начин е част от фамилията на Бресинга и поддържа връзки с тях? Котката по някакъв начин влияе на политическите действия на Предан?

Точно така казано ми се стори нелепо.

— Не съм го дообмислил все още — признах. — Но смятам, че тук има нещо. Дори ако целта им е да докажат, че самият принц е Осезаващ и че следователно другите Осезаващи не трябва да се избиват и изгарят, защото са такива. Или за да спечелят симпатията на принца към Осезаващите, а чрез него — и на кралицата.

Сенч ме изгледа накриво.

— Виж, този мотив мога да го разбера. Тук е възможно и изнудване. След като са обвързали принца с животно, могат да търсят политически облаги под заплахата, че ще кажат на другите, че е Осезаващ. Или да се опитат да го сведат до нивото на животно, ако не се подчиним на политическите им искания.

Както винаги, умът на Сенч бе способен да стига до много по-сложни изводи от моя. За мен беше почти облекчение, че е до мен, за да усъвършенства идеите ми. Не исках наставникът ми да е с отслабнал ум и тяло. В толкова много отношения той все още стоеше като щит между мен и света. Кимнах на предположенията му.

Той изведнъж стана.

— Толкова повече основание имаме да продължим по плана си. Ела, седни на моя стол. Приличаш на папагал, кацнал така на това столче; няма как да ти е удобно. Онова, на което наблягат всички основни свитъци, е, че практикуващият Умението трябва да си намери удобно място, в което тялото му да е отпуснато и да не възпрепятства ума.

Отворих уста да му кажа, че това е обратното на онова, което Гален беше правил с нас. Напротив, докато ни учеше, той ни караше да се чувстваме телесно толкова окаяни, че умът ни да се превърне в единствения ни изход. Затворих уста и го премълчах. Безполезно бе да протестирам или да разсъждавам за онова, което бе правил Гален. Този извратен мрачен човек ни бе изтезавал всички и бе изкривил онези, които бяха успели в обучението, в безразсъдно вярна на принц Славен котерия. Може би имаше нещо общо; може би беше искал да прекърши телесната съпротива и умствената преценка, преди да ни претопи в желаната котерия.

Седнах в стола на Сенч. Още пазеше топлината и отпечатъка от тялото му. Чувствах се странно да седя на него в негово присъствие. Беше все едно, че се превръщам в Сенч. Той зае мястото ми на високото столче и ме погледна самодоволно отгоре. Скръсти ръце на гърдите си, наведе се и ми се подсмихна:

— Е, удобно ли е?

— Не — признах.

— Пада ти се — измърмори той и се засмя. След това стана и добави сериозно: — Какво мога да направя, за да ти помогна?

— Нищо.

— Толкова ли е трудно? — Беше искрен въпрос.

— Нощес опитах няколко пъти. Нищо не се случи, освен че ме заболя глава.

— О. — За миг, изглеждаше обезкуражен. После заяви: — Значи просто ще трябва да опитаме пак. — И добави тихо: — Защото какво друго можем да направим?

Не можах да измисля отговор на това. Облегнах се в стола му и се опитах да отпусна тялото си. Вторачих се в лавицата над камината му, но цялото ми внимание се прикова в един нож за плодове, забит в дървото. Аз бях направил това, преди години. Не беше сега моментът да разсъждавам над този инцидент. Въпреки това неволно отроних:

— Днес се промъкнах в старата си стая. Изглежда все едно, че не е използвана, откакто спах в нея за последен път.

— Не е. Според традицията на замъка тя е обитавана от призрак.

— Шегуваш се!

— Не. Помисли си. Осезаващото Копеле спеше там, а него го убиха в подземията на замъка. Чудесна основа за приказка за призраци. Освен това са виждали мигащи сини светлини през кепенците и нощем, а веднъж едно конярче видяло Петнистия да наднича през прозореца по пълнолуние.

— Запазил си я празна.

— Не съм съвсем лишен от сантименталност. А и дълго време се надявах, че един ден ще се върнеш. Но стига с това. Имаме задача.

Поех си дъх.

— Кралицата не спомена за съобщението, че принцът е Осезаващ.

— Да. Не спомена.

— Защо?

Той помисли.

— Може би някои неща са толкова плашещи, че дори нашата добра кралица не може да си наложи да ги обмисли.

— Искам да видя това писмо.

— Значи ще го видиш. По-късно. — Помълча, след което ме попита навъсено: — Фиц? Ще се отпуснеш ли да свършиш това нещо, или ще продължаваш да го протакаш?

Поех си дълбоко дъх, бавно издишах и приковах погледа си в гаснещите пламъци. Вгледах се в сърцето си и постепенно започнах да освобождавам ума си от всякакви мисли. Разтворих се за Умението.