Робин Хобб - Шутът и убиецът - трилогия

Тя стъпваше по-тихо от самата нощ, всяка стъпка — уверена и бърза. Колкото и да се опитвах, не можех да я настигна. Не можех да я зърна дори. Разбирах, че е минала, по мириса, затаил се в нощния въздух, или по шумолящите все още храсти пред мен. Котката ми я следваше, но аз не бях толкова бърз.

— Почакай! — извиках след тях.

Да чакам? — отвърна ми тя с насмешка. Да чакам да провалиш нощния лов? Не. Няма да чакам. Трябва да бързаш, и безшумно. Нищо ли не си научил от мен? Лека стъпка съм аз, и На нощта приятел, и Дебнещата в сянката. Бъди и ти такъв и ела, ела, ела да споделиш нощта с мен.

Бързах след нея, пиян от нощта и от близостта й, привлечен неустоимо, като мушица, привлечена от свещта. Очите й бяха зелени, знаех, защото ми го беше казала, и дългите й къдрици бяха черни. Копнеех да я докосна, но тя беше неуловима и предизвикателна, все пред мен, не се издаваше за погледа ми, камо ли за допир. Можех само да тичам след нея в нощта, дъхът да стърже в гърдите ми, докато тя лети пред мен. Не се оплаквах. Щях да докажа, че съм достоен за нея, и да я спечеля.

Но сърцето ми туптеше лудо и дъхът пареше дробовете ми. Изкачих се на билото на някакъв хълм и спрях, за да си поема дъх. Пред очите ми се разкри речна долина. Луната висеше високо в небето, кръгла и жълта. Толкова далече ли бяхме стигнали за един нощен лов? Далече под мен се виждаха стените на Гейлтон, тъмна каменна грамада над речния бряг. Няколко светлинки все още блещукаха жълти в прозорците на цитаделата. Зачудих се кой ли гори свещи, докато всички останали са потънали в сън.

Нима копнееш за сън в душна стая, затрупан със завивки? Нима така искаш да пропилееш нощ като тази? Запази съня за когато слънчевата светлина ще те топли, запази съня за когато дивечът се е скрил в бърлога или долчина. Ловувай сега, ленивецо мой. Ловувай с мен! Докажи се. Научи се да бъдеш едно цяло с мен, мисли като мен, движи се като мен, или ме загуби завинаги.

Понечих да тръгна след нея. Мислите ми се запънаха в нещо, задържаха ме. Имаше нещо, което трябваше да направя, веднага. Нещо, което трябваше да кажа на някого, веднага. Сепнат, спрях. Мисълта ме раздвои. Част от мен трябваше да върви, трябваше да ловува по петите й, преди да ме е изоставила. Но друга моя част стоеше на място вцепенена. Трябваше да му го кажа веднага. Веднага. Откъснах се, раздвоих се, като в същото време се държах здраво за онова, което бях разбрал. То гаснеше в прегръдката ми, заплашваше да се превърне в безсмислицата на заглъхващ сън. Вкопчих се в мисълта и оставих всичко друго да изтлее. Задръж думата, задръж здраво мисълта. Не я пускай да си иде, не позволявай да се стопи и да изчезне със съня.

— Гейлтон!

Изрекох думата на глас, надигнал се в леглото си в душната нощ. Ризата ми бе полепнала по мен потна и главоболието на Умението се върна с ек на камбани. Все едно. Скочих от леглото и заопипвах невидимите стени.

— Гейлтон — повторих високо, за да не се изтръгне думата от хватката ми. — Принц Предан ловува близо до Гейлтон.

Събудих се в голямото легло с четирите пилона на Сенч в стаята му в кулата. За няколко мига се почувствах объркан, преди да разбера, че това не е поредният сън. Наистина бях буден. Не помнех как съм заспал, помнех само, че седях на ръба на леглото няколко мига. Все още бях във вчерашното си облекло.