Робин Хобб - Шутът и убиецът - трилогия

— Това вече ми го казахте, Том Беджърлок. — Мискя ми се усмихна нежно, с лек укор, явно развеселена от притесненията ми. Фенел пъхна глава под брадичката й и ме изгледа строго. — Вече три пъти ми казахте, че ще се върнете скоро и ще ни платите добре. Бъдете спокоен, синът ви ще е в добри ръце и добре дошъл тук, с плащане или без. Съмнявам се, че сте искали пари от леля ми, когато сте я приели в дома си.

След думите й осъзнах, че съм се разкудкудякал като уплашена кокошка. Успях да се спра да не заобяснявам отново точно колко спешна и неизбежна е работата ми. Когато най-сетне изразих неловко най-дълбоките си благодарности, се чувствах напълно объркан. Разкъсан, сякаш части от мен бяха в изоставения ми дом и с Нощни очи и с Хеп, и дори в стаята в кулата на Бъкип. Чувствах се уязвим и оголен.

— Е, довиждане — казах най-сетне на Мискя.

Спането на слънце е по-приятно. Дремни с котарачето си , предложи Фенел, докато Мискя ми отвръщаше:

— Лек път.

Тръгнах си. Гризеше ме чувство за вина. Изоставях отговорностите си, за да се оправят с тях чужди хора. Упорито отричах разочарованието си от това, че не бих могъл да се видя с Джина, преди да тръгна. Единствената целувка, която ми беше дала, висеше в очакване, като недовършен разговор, но отказвах да разсъждавам докъде може да отведе това. Както се бяха усложнили нещата, добавянето на още един възел в живота ми бе последното, за което трябваше да мисля. Въпреки всичко очаквах с нетърпение да я видя отново и това, че обстоятелствата ми го бяха отказали, помрачи възбудата ми от предстоящото пътуване.

Защото мисълта, че ще тръгна отново на път, наистина ме беше възбудила. Вината, която изпитвах от това, че оставям благополучието на Хеп в чужди ръце, някак странно отразяваше чувството ми за свобода, породено от начинанието. Скоро двамата с Шута щяхме да поемем Ел само знае към какво и щяхме да се грижим единствено за себе си. Пътуването обещаваше да е приятно, с хубаво време и с добър спътник. Приличаше повече на отдих, отколкото на тежка задача. Страховете ми за принц Предан до голяма степен бяха облекчени от съня ми. Момчето не беше изправено пред физическа опасност. Бе опиянено от нощта и от жената, която преследваше. Единствената опасност бе за младото му сърце, но пък никой не можеше да го предпази от това. Честно казано, не смятах задачата си за особено трудна. Знаехме къде да потърсим младежа, а с вълка или без него, винаги съм се смятал за добър следотърсач. Ако двамата с лорд Златен не измъкнехме веднага младия принц от Гейлтон, щях да проследя дирите му из околните хълмове. „Ловът“ нямаше да продължи дълго. С тази утешителна мисъл облекчих съвестта си и продължих към налбантницата.

Не очаквах кой знае какъв кон. Даже се опасявах, че чувството за хумор на Шута се е проявило в избора на лорд Златен на конска плът. Пред налбантницата едно девойче се плискаше с вода от кацата под улука. Казах му че съм дошъл да взема коня, който лорд Златен е оставил за подковаване. То кимна и влезе, а аз останах да чакам отвън. Денят беше достатъчно горещ, така че нямах никакво желание да се пъхам в ада от чукане и зной, какъвто представляваше ковачницата.

Момичето се върна, повело дългокрака черна кобила. Обиколих я, вдигнах очи и забелязах, че и тя ме гледа точно толкова недоверчиво, колкото аз — нея. Изглеждаше здрава и без белези от бой. Посегнах бавно към нея. Тя изпръхтя и не ме погледна, отказа всякакъв контакт. Явно не държеше на приятелство с човек.

— Зла беше, докато сменим подковите — рече високо ковачът, беше се появил на вратата. — Не щеше да вдигне възпитано крак, та да се оправи човек. И рита когато й падне, да го имаш предвид. Посегна и дъщеря ми да ухапе. Но това беше само докато я подковем. Иначе се държа съвсем прилично.

Благодарих му за предупрежденията, връчих му обещаната от лорд Златен кесия и попитах:

— Как се казва?

Ковачът сви устни и поклати глава.

— Не бях я виждал до тая сутрин. И да си е имала име, загубила го е от купувач на купувач. Наричай я както си щеш — сигурно ще й е все едно.

Зарязах проблема с името. Изтърканият повод вървеше с нея и с него я поведох към сарашкия дюкян. Купих прости, но удобни такъми и въпреки големите ми усилия в пазаренето се ядосах на това, което ми поискаха. Изражението на сарача явно говореше, че според него съм най-малкото неразумен. Като излязох с такъмите, които бях избрал, се зачудих дали наистина не е прав. Никога досега не ми се беше налагало да купувам такъми — манията на Бърич да ги кърпи и преправя може би се дължеше на високата им цена.