Робин Хобб - Шутът и убиецът - трилогия

— Нямаме нужда от нея — възкликна с досада лорд Златен. — Колкото по-малко хора знаят за работата ни, толкова по-добре.

— Тя е личната ловкиня на кралицата и нейно доверено лице в много неща. Семейството на майка й живее на по-малко от един ден езда от Гейлтон. Твърди, че добре познава района още от дете, тъй че би могла да ви е в помощ. Освен това Кетрикен изрично нареди да я вземете. Много добре знам колко безсмислено е да спориш с кралицата, когато си е наумила нещо.

— И аз знам — отвърна лорд Златен унило. Неволно се усмихнах. Много добре знаех какво е да се свиваш пред синеокия решителен поглед на кралицата. Зачудих се коя ли е тази Лоръл и какво е направила, за да си спечели доверието й. Да не би да ме жегна завист, че някой ме бе заменил като доверена особа в двора? Какво пък, минали бяха петнайсет години, откак бях изпълнявал тази роля. Нима бях очаквал, че никой няма да заеме мястото ми?

Недоволното примирение на лорд Златен прекъсна мислите ми.

— Е, тъй да бъде, щом трябва. Може да дойде, но няма да я чакам. Том, готов ли си вече с багажа си?

— Почти — отвърнах и бързо се опомних и добавих: — Милорд. Само след минутка съм готов. Имам съвсем малко багаж.

— Чудесно. Да не си забравиш новите дрехи. Искам да си облечен прилично, докато ми служиш в Гейлкип.

— Както заповядате, сър — отвърнах и влязох в стаята си. Прибрах вързопа с новите дрехи в дисагите, които намерих вътре. Носеха герба с фазана на лорд Златен. Добавих и няколко стари дрехи за нощната работа, която очаквах да върша в Гейлтон, и огледах стаята. Старият, но удобен меч вече беше на бедрото ми. Нямаше какво да добавя към багажа си. Никакви отрови, никакви малки хитроумни оръжия, които да крия по тялото си. Изведнъж се почувствах странно беззащитен, въпреки че години наред бях преживял без тях.

Когато излязох с дисагите на рамо, Сенч ме спря с вдигната ръка.

— Още една дреболия. — И ми подаде малък кожен вързоп, без да среща погледа ми. Знаех какво има вътре. Куки, шперцове и други тайни инструменти от занаята на платения убиец. Лорд Златен извърна очи, докато пъхах вързопа в дисагите. Едно време дрехите ми бяха снабдени със скрити джобове за такива неща.

Сбогуването ни беше бързо и странно. Лорд Златен се сбогува със Сенч официално, все едно наоколо имаше цяла тълпа непознати, които ги гледат. Сметнах, че трябва да последвам примера му, и предложих на Сенч дълбок поклон, но той ме сграбчи за мишците и ме прегърна припряно.

— Благодаря ти, момчето ми — промърмори в ухото ми. — Побързай и ни върни Предан. И леко с момчето. Това е толкова негова вина, колкото и моя.

Отвърнах окуражен:

— И ти наглеждай момчето ми. И Нощни очи. Не мислех, че ще обременя Джина и с него, да не говорим за пони и каручка.

— Ще се погрижа всичко с тях да е наред — отвърна той и знам, че прочете благодарността в очите ми. После побързах да отворя вратата за лорд Златен и го последвах, понесъл дисагите ни, докато той крачеше през двора на цитаделата. Мнозина му подвикваха за сбогом и той приемаше пожеланията им топло, макар и набързо.

Лорд Златен може би се надяваше да успеем да се изплъзнем на тая Лоръл, но го очакваше разочарование. Тя стоеше на входа на конюшните, хванала юздите на конете и на трима ни, и чакаше с неприкрито нетърпение. Дадох й между двайсет и пет и трийсет години. Беше със здраво телосложение, почти като самата Кетрикен, с дълги кости и мускулеста, но все пак женствена фигура. Не беше от Бък, тъй като нашите жени обикновено са дребни и смугли, а тя не беше нито едното, нито другото. Не беше светла колкото Кетрикен, но очите й бяха сини. Кафявата й коса беше прошарена с русо от слънцето и почти побеляла на слепоочията. Ръцете и лицето й бяха загорели. Имаше тесен прав нос над волеви устни и брадичка. Беше облечена в кожените дрехи на ловец, а конят й бе от онази порода дребни и жилави животни, които скачат като териери през всяка преграда и могат да тичат като невестулки и през най-заплетените храсти. Очите му грееха, изпълнени с дух. Малкият й пътен вързоп беше стегнат зад седлото. Щом се приближихме, Малта вдигна глава и изцвили нетърпеливо на господаря си. Моята черна кобила стоеше съвсем безразлична. Беше някак странно унизително.

— Придворна ловкиня Лоръл. Готова за тръгване, както виждам — поздрави я лорд Златен.

— Да, милорд. Чаках ви да се приготвите.

При тези думи двамата ме погледнаха. Сетих се, че все пак съм слугата на лорд Златен, взех юздите на Малта от Лоръл и я задържах, докато господарят ми я яхне. Затегнах пътните ни торби на моята кобила, процес, който тя не одобри много. Когато взех юздите й от Лоръл, тя ми се усмихна и ми протегна ръка.