Робин Хобб - Шутът и убиецът - трилогия

Подкарах черната напред и щом стигнахме при него, той каза:

— Това бяха последните къщи за много път напред. Не исках хората да си кажат, че сме яздили много бързо, но и не желая да изпуснем тазвечерния сал от Лампкрос. Тъй че, мили мои, сега препускаме. И, Беджърлок, да видим дали тази черна е толкова пъргава, колкото я хвалеше продавачът. Не изоставайте, стига да можете. Ще задържа сала, докато дойдете. — И внезапно смуши Малта и отпусна юздите й. На нея само това й трябваше: скочи и се понесе напред.

— Моят Белогривец няма да й отстъпи никога! — заяви Лоръл и смуши коня си в галоп.

Догони ги! — предадох на черната и бях почти изумен от отклика й. От ходом тя едва не скочи във въздуха. Дребосъците ни водеха. Спечена кал хвърчеше изпод копитата им. Малта беше най-отпред само заради теснината на пътя. По-дългите крачки на моята черна намалиха разликата, докато не се озовахме плътно зад тях, опръскани с калта, която мятаха. Тропотът на копитата й ги пришпори още повече и те отново дръпнаха напред. Но усещах, че черната все още не е достигнала върха си. Все още не беше разтеглила крачката си до границата на възможното, а ритъмът й подсказваше, че не е стигнала и до най-бързия си галоп. Опитах се да я задържа, за да не ни засипват така хвърчащите буци, но тя не обърна никакво внимание на юздите и в мига, в който пътят се разшири, скочи напред в празнината и за няколко крачки ги подмина. Чух как лорд Златен и Лоръл завикаха на конете си и си помислих, че ще ни изпреварят. Но черната летеше напред с все по-дълги крачки и те останаха далече зад нас.

По-бързо , подхвърлих на черната си кобилка. Не мислех, че ще намери в себе си още бързина, но като пламък, разбушувал се по сухо дърво, тя се втурна напред. Засмях се високо, от чистата радост на тази езда, и видях как ушите й трепнаха в отговор. Не изпрати мисъл в ума ми, но долових колебливия проблясък на одобрение. Щяхме да се разберем чудесно.

Стигнахме първи до сала, естествено.

Бясното ми препускане до салджийския пристан се оказа без особена полза. Салът си беше там, вързан за кея, и така щял да си остане, увери ме капитанът, докато не пристигнел очакваният товар от два фургона сол. Лорд Златен и Лоръл също пристигнаха, не много след мен, честно казано, но капитанът остана непреклонен. Лорд Златен му предложи внушителна кесия, за да тръгне без фургоните, но капитанът поклати глава с усмивка.

— Парите ви мога да взема само веднъж, колкото и хубаво да дрънкат, и мога да ги похарча само веднъж. Чакам фургоните по нареждане на лейди Бресинга. Нейните пари идват при мен всяка седмица и не бих рискувал по какъвто и да било начин да си навлека недоволството й. Ще се наложи да почакате, добри сър, моля за извинение.

Лорд Златен не беше много доволен от това, но нищо не можеше да се направи. Каза ми да остана при сала с конете, а самият той се запъти към пристанищния хан, където можеше да си поръча халба ейл за утеха, докато чака. Свързано беше с поддържането на ролите ни, тъй че не изпитвах негодувание. Повторих си го няколко пъти. Ако Лоръл не беше с нас, той може би щеше да измисли начин да убием времето заедно, без да компрометираме ролите си. Бях очаквал дружеско пътуване с него и време, в което да не се налага да поддържаме фасадата на господар и слуга, но се примирих с необходимостта. Все пак съжалението ми вероятно се бе изписало на лицето ми, защото Лоръл тръгна с мен, докато разхождах конете по равното край кея.