Робин Хобб - Шутът и убиецът - трилогия

Нищо чудно, че Бърич изобщо се беше отказал да прибягва към Осезанието. Нищо чудно, че толкова често бе заплашвал да го избие от мен. И все пак не можех да съжалявам, че го имам. Дар или проклятие, то бе спасявало живота ми по-често, отколкото го беше заплашвало. И не можех да се съмнявам, че дълбокото ми чувство за родство с всичко живо на този свят прави дните ми по-пълни. Поех си дълбоко дъх и предпазливо оставих Осезанието си да се разгърне в общо усещане за деня около мен. Усетът ми за Малта и за коня на Ловкинята се изостри, както и тяхното усещане за мен. Почувствах и Лоръл, не просто като случайна спътничка, яздеща до мен, а като голямо и здраво същество. Лорд Златен — Шутът — бе недостижим за Осезанието ми, както винаги. Дори от този усет се отдръпваше, и все пак самата му загадъчност ми беше позната. Птиците високо в дърветата бяха изумени трошици живот сред листата. От най-голямото дърво, което подминахме, долових тъмнозелен поток на съществуване, надигаща се ликуваща вълна, съвсем различна от животинското усещане за живот и все пак — живот. Беше все едно, че чувството ми за допир продължаваше извън кожата ми, за да се слее с всички други форми на живот около мен. Целият свят сияеше, изпълнен с живот, и аз бях част от тази огромна плетеница. Да съжаля за тази цялост? Да отхвърля тази всеобхватна чувственост?

— Мълчаливец си — отбеляза Лоръл. Сепнах се; усетих я отново като личност. Мислите ми се бяха гмурнали толкова надълбоко, че почти бях забравил за жената, която яздеше до мен. Усмихваше ми се. Очите й бяха сини, с кръгове по-тъмно синьо по краищата. Единият ирис, забелязах, имаше странна зелена жилка, блещукаща в центъра. Не можах да измисля отговор, затова само свих рамене и кимнах. Усмивката й се разшири.

— От дълго време ли си Ловкинята на кралицата? — попитах само колкото да кажа нещо.

Погледът й стана замислен и тя отвърна:

— От седем години вече.

— А. Значи я познаваш добре — отвърнах, зачуден колко знае за сегашната ни мисия.

— Наистина добре — отвърна тя и почти долових как и тя се чуди същото за мен.

Покашлях се.

— Лорд Златен отива в Гейлтон, за да търси диви птици. Пристрастил се е в колекциониране на пера, нали знаеш. — Не зададох директно въпрос.

Тя ме погледна с крайчеца на окото си.

— Лорд Златен има много страсти, казват — подхвърли тихо. — И средствата, с които да ги задоволява. — Хвърли ми отново поглед, сякаш да види дали ще защитя господаря си, но и да имаше обида, не я схванах. Тя се загледа напред и продължи: — Колкото до мен, аз идвам само да разузная лова за кралицата ми. Тя обича да ловува птици през есента. Храня надежда, че в горите на Гейлтон може да намерим от тези, които най-много харесва.

— Всички се надяваме на това — съгласих се. Предпазливостта й ми хареса. Реших, че ще се спогодим добре.

— От дълго време ли познаваш лорд Златен? — попита тя.

— Не пряко — измъкнах се аз. — Чух, че си търси човек, и се зарадвах, когато един познат ме препоръча.

— Значи си я вършил тази работа преди?

— Преди доста време. През последните десетина години си живях спокойно, само с момчето ми. Но той вече е на възраст за чиракуване, а това иска много пари. Това е най-бързият начин да ги спечеля.

— А майка му? — подхвърли тя. — Няма ли да е самотна, след като и двамата сте заминали?

— Нея я няма на този свят, от много години вече. — После се сетих, че Хеп може да се отбие по някое време в цитаделата, и реших историята да е колкото се може по-близо до истината. — Осинових го. Не познавах майка му. Но мисля за него като за свой син.

— Не си женен значи?

Въпросът й ме изненада.

— Не, не съм.

— И аз не съм. — Усмихна се леко, сякаш да ми подскаже колко много ни свързва това. — Е, хареса ли ти Бъкип?

— Много. Като момче живеех наблизо. Много се е променило всичко.

— Аз самата съм от Тилт. Отраснах горе на Брейнидий Даунс, макар че майка ми е от Бък. Семейството й живееше недалече от Гейлтон. Познавам района, защото съм обикаляла там като дете. Но живеехме главно близо до Даунс, баща ми беше ловецът на лорд Ситсуел. Научи двамата ми братя и мен на уменията си. Когато умря, по-големият ми брат зае мястото му. По-малкият се върна да живее с рода на майка ми. Аз останах, тренирах ловните коне на лорд Ситсуел. И когато кралицата и свитата й дойдоха на лов преди години, излязох с тях да помагам. Кралицата ме хареса и… — Усмихна се гордо. — Оттогава съм нейната Ловкиня.

Тъкмо се чудех какво още да кажа, за да не замре разговорът, когато лорд Златен ни прикани да се приближим.