Робин Хобб - Шутът и убиецът - трилогия

— Тревожи ли те нещо? — попита ме.

Погледнах я е известна изненада от съчувствието в гласа й.

— Просто ми липсва един стар приятел — отвърнах честно.

— Разбирам — каза тя и след като не предложих нищо повече по темата, подхвърли: — Имаш добър господар. Не ти се ядоса, когато го надви в надбягването. Не са малко господарите, които все ще измислят начин да те накарат да съжаляваш, че си ги победил.

Думите й ме изненадаха, не като Том Беджърлок, а като Фиц. Никога не ми беше хрумвало, че Шутът може да негодува заради една честно спечелена надпревара. Явно не се бях вместил добре в ролята си.

— Права си. Но победата беше колкото моя, толкова и негова. Той е избрал кобилата, а в началото не бях особено впечатлен от нея. Но тя е бърза и показа дух, какъвто не подозирах че има. Мисля, че ще мога да направя от нея добро конче.

Лоръл огледа критично черната кобила.

— Изглежда ми добра. Какво те накара да се усъмниш в нея?

— О. — Потърсих отговор, който да не прозвучи като от устата на Осезаващ. — Струва ми се, че й липсва готовност. Някои коне искат да те зарадват. Твоят Белогривец е такъв, Малта също. На моята черна това май й липсва. Но като се опознаем, може и да се харесаме.

— Моята черна? Така ли се казва?

Свих рамене и се усмихнах.

— Още не съм й дал име, но да, май така ще я нарека: Моя черна.

Тя ми хвърли кос поглед.

— Е, по-добре е от Къпинка или Боровинка.

Усмихнах се.

— Разбирам какво имаш предвид. Е, може тепърва да покаже кое име й приляга най-добре, но засега си е Моя черна.

Известно време повървяхме мълчаливо. Тя непрекъснато поглеждаше към пътищата, водещи към кея.

— Ще ми се тези фургони да дойдат най-после. Не ги виждам дори.

— Е, земята тук е хълмиста. Може всеки момент да се изкачат на някое било и да ги видим.

— Дано. Иска ми се да продължим. Надявах се да стигнем в Гейлтон, преди съвсем да се е стъмнило. За да мога да огледам.

— За птиците на кралицата — подхвърлих.

— Да. — Изгледа ме продължително. След това, убедила се сякаш, че разбирам дискретността й, сподели откровено: — Кралица Кетрикен ме увери, че на теб и на лорд Златен може да се вярва. Че не се налага да крия нищо от вас.

Наведох глава.

— Доверието на кралицата е висока чест за мен.

— Защо?

— Защо ли? — Изненадах се. — Ами, такова доверие от толкова високопоставена дама към човек като мен…

— Невероятно. Особено след като си дошъл в замъка само преди няколко дни. — Погледна ме в очите.

Кетрикен добре беше избрала доверената си дама. Все пак обаче самата й проницателност можеше да се окаже заплаха за мен. Облизах устни, премислях отговора си. Малка част от истината, реших. Истината е най-лесното за поддържане в по-сетнешни разговори.

— Познавам кралица Кетрикен отпреди време. Служих й по няколко дискретни повода по време на Войната на Алените кораби.

— В такъв случай си дошъл в Бъкип по-скоро заради нея, отколкото за лорд Златен?

— Мисля, че ще е най-честно да кажа, че дойдох заради себе си.

Последва мълчание. Отведохме конете до реката и ги оставихме да пият. Моя черна не прояви страх от водата, даже нагази навътре. Зачудих се как ли ще реагира при качването на сала. Ако решеше да ми създаде неприятности, прехвърлянето щеше да е доста неприятно за мен. Топнах кърпата си в студената вода и си избърсах лицето.

— Смяташ ли, че принцът просто е избягал?

Зяпнах я изненадано. Тази жена беше откровена. Гледаше ме право в очите. Огледах се — да се уверя, че никой не може да ни чуе.

— Не знам — отвърнах също така откровено. — Подозирам, че може да е бил подмамен, а не отвлечен насила. Но определено мисля, че други са замесени в заминаването му. — Прехапах език и се укорих, че съм прекалено открит. Как можех да подкрепя това мнение? Като разкрия, че съм Осезаващ? По-добре беше да слушам, вместо да говоря.

— Тоест и че може да ни се противопоставят, че искаме да го върнем.

— Възможно е.

— Защо смяташ, че са го подмамили?

— О, не знам. — Отговорите ми започваха да звучат уклончиво и го разбирах.

Тя ме погледна в очите.

— Добре. Аз също мисля, че е подмамен, а не отвлечен. Допускам, че онези, които са го подмамили, не одобряват плана на кралицата да го ожени за нарческата от Външните острови. — Извърна очи и добави: — Аз също.

Тези думи ме стъписаха. Това беше първият намек, че верността й към кралицата не е безусловна. Цялото старо обучение на Сенч изплува в ума ми и се опитах да разбера колко дълбоко е разногласието. Възможно ли беше тя да има нещо общо с изчезването на принца?