Робин Хобб - Шутът и убиецът - трилогия

— Не съм сигурен дали аз самият го одобрявам — отвърнах; подканвах я да каже нещо повече.

— Принцът е твърде млад, за да бъде вречен на която и да било — заяви открито Лоръл. — Не съм убедена, че Външните острови са най-добрите ни съюзници, да не говорим колко дълго ще останат верни. Как биха могли? Те не са нищо повече от градове-държави, разпръснати по крайбрежието на една сурова земя. Там няма владетел с истинска власт и те непрекъснато враждуват помежду си. Всякакъв съюз, който сключим с тях, по-скоро ще ни въвлече в дребните им войни, отколкото да ни облагодетелства в търговията.

Бях изумен. Явно беше мислила много над проблема, и то в дълбочина, каквато нямаше и да допусна за една ловкиня.

— Ти какво би предпочела тогава?

— Ако решението беше мое — но знам много добре, че не е — щях да го задържа в резерв, докато не разбера със сигурност какво става не само на Външните острови, но и на юг също така, в Халкида, Бинград и земите отвъд тях. Разправят за война там и за други страхотии. Казват, че били виждали дракони. Не че вярвам на всичко, което чувам, но дракони наистина дойдоха в Шестте херцогства по време на Войната на Алените кораби. Твърде често съм чувала такива приказки, за да ги отхвърля с лека ръка. Може би ги привлича войната и жертвите, която тя им предлага.

За да я осветля в това отношение, щяха да са ми нужни часове. Затова само попитах:

— Тогава би ли оженила нашия принц за някоя халкидска благородничка или дъщеря на търговец от Бинград?

— Може би ще е най-добре да си вземе съпруга в Шестте херцогства. Някои роптаят, че кралицата ни е чуждоземка и че второ поколение кралица отвън няма да е добре.

— А ти съгласна ли си с това?

Тя ме изгледа.

— Май забрави, че съм Майстор-ловкинята на кралицата. По-добре чужденка като нея, отколкото благородничките на Фароу, при които трябваше да служа навремето.

Разговорът ни замря. Отведохме конете от реката и ги пуснахме да пасат. Аз също бях огладнял. Сякаш прочела мислите ми, тя измъкна две ябълки.

— Винаги си нося храна — каза, докато ми подаваше едната. — Някои хора, за които съм ловувала, мислят повече за удобството на конете и кучетата си, отколкото за ловците си.

Реших да не защитавам лорд Златен от подобно обвинение. Най-добре бе Шутът сам да реши как иска да се представи. Благодарих й и захапах ябълката. Беше едновременно тръпчива и сладка. Моя черна изведнъж вдигна глава.

Да си я разделим? — предложих й.

Тя ми мръдна с уши пренебрежително и продължи да пасе.

Няколко дена без мен и вече започва да ухажва коне.

Трябваше да се сетя. Вълкът използва Осезанието открито, с което стресна и мен, и трите коня.

— Нощни очи! — възкликнах изненадано. Огледах се.

— Моля?

— Моя… Кучето ми. Вървяло е след мен от къщи.

Лоръл ме погледна, все едно съм полудял.

— Кучето ти? Къде е?

За мой късмет вълкът тъкмо излизаше от дърветата. Дишаше задъхано. Тръгна право към брега, за да пие. Лоръл го зяпна.

— Това е вълк.

— Наистина прилича много на вълк — съгласих се. Плеснах с ръце и подсвирнах. — Нощни очи. Ела тук!

Пия, идиот такъв. Жаден съм. Сигурно и ти щеше да си жаден, ако беше тичал дотук, вместо да яздиш кон. — Не — заяви твърдо Лоръл. — Това не е куче, което прилича на вълк. Това е вълк.

— Взех го и го опитомих, когато беше съвсем малък. — Нощни очи продължаваше да лочи. — Много добър приятел ми е.

— Лейди Бресинга сигурно няма да се зарадва много на вълк в дома си.

Нощни очи изведнъж вдигна глава, озърна се, и без да погледне към мен, тръгна към гората. Нощес , обеща ми за довиждане.

Дотогава ще съм отвъд реката.

И аз. Повярвай ми. Нощес.

Моя черна гледаше след него. Изцвили неспокойно. Извърнах очи към Лоръл. Гледаше ме с любопитство.

— Явно съм сгрешил. Това наистина е вълк. Много прилича на кучето ми обаче.

Накара ме да изглеждам като идиот.

Не е трудно.

— Много странно поведение за вълк — отбеляза Лоръл. Все още гледаше след него. — От години не бях виждала вълк по тези места.

Предложих на Моя черна огризката от ябълката и в отговор получих лепкава зелена слюнка по дланта. Мълчанието ми се стори най-добрият избор.

— Беджърлок! Ловкиньо! — повика ни откъм пътя лорд Златен. С голямо облекчение поведох конете към него.

Лоръл ни последва, като ахна тихо от възхищение. Погледнах я през рамо изненадан. Очите й се бяха впили в господаря ми, но на питащия ми поглед ми кривна устни в лека усмивка. Отново погледнах към него.