Робин Хобб - Шутът и убиецът - трилогия

Забелязал това, той само дето не замръзна в поза. Твърде добре познавах Шута, за да ме излъже небрежната суетност на лорд Златен. Знаеше как си играе вятърът откъм реката със златните му кичури. Беше избрал добре цветовете на облеклото си, синьо и бяло, а елегантните му дрехи бяха скроени така, че да подчертават изящната му фигура. Приличаше на същество, сътворено от слънце и небе. И макар че носеше храна, увита в бяла ленена кърпа, и стомна, все пак успяваше да изглежда елегантно аристократичен.

— Донесох ти храна и пиене, за да не се изкусиш да изоставиш конете — каза той и ми подаде вързопа и запотената стомна. После очите му пробягаха към Лоръл и той я удостои с одобрителна усмивка. — Ако на Ловкинята й допада, за мен ще е удоволствие да я поканя на вечеря, докато чакаме проклетите фургони.

Мимолетният поглед, който ми хвърли Лоръл, беше многозначителен. Молеше за извинение, че ме изоставя, макар да беше сигурна, че разбирам колко рядка възможност е това за нея, за да я пропусне.

— И за мен ще е удоволствие, лорд Златен — отвърна тя, свела скромно очи. Поех юздите на Белогривец, преди да се е сетила да ме помоли. Лорд Златен й подаде ръка като на дама. След леко колебание тя положи потъмнелите си от слънцето пръсти върху светлосиния му ръкав. Той веднага покри дланта й с дългите си изящни пръсти. Преди да са се отдалечили и на три крачки, вече бяха потънали в разговор за птици, ловни сезони и пера.

Затворих устата си, която съвсем лекичко беше зяпнала. Реалността отново се намести около мен. Лорд Златен, осъзнах изведнъж, бе точно толкова завършена и реална личност, колкото и Шутът някога. Шутът беше безцветен малък особняк, присмехулник с остър език, който будеше или безусловна обич, или отвращение и страх у онези, които го познаваха. Аз бях между малцината, които се бяха сприятелили със смешника на крал Умен, и бях ценил приятелството му и най-искрената връзка, която можеше да съществува между две момчета. Тези, които се бояха от язвителните му и бодливи шеги и се отвращаваха от бледата му кожа и безцветните очи, бяха огромното мнозинство сред хората в замъка. Но точно в този момент една интелигентна и, трябва да призная, много привлекателна жена, бе избрала близостта на лорд Златен пред моята.

— Всеки с вкуса си — измърморих на Белогривец, който се беше загледал след господарката си с лека тъга.

Какво има в кърпата?

Знаех си, че не си се отдалечил много. Момент.

Оставих конете да пасат, отидох при храстите в края на гората и разгънах кърпата върху един голям, обрасъл с мъх камък. Отпуших стомната. Беше пълна със сладък сайдер. В кърпата пък имаше два големи месеника.

Единият е за мен.

Нощни очи не излезе изцяло от храстите. Подхвърлих му единия месеник и моментално отхапах от своя. Беше още горещ и месото и мазнината бяха кафяви и вкусни. Едно от хубавите неща с Осезанието е, че човек може да поддържа разговор, докато яде, без да се задави. Тъй. Как ме намери и защо? — попитах.

Намерих те точно както намирам всяка досадна бълха. Защо? Какво друго да направя? Не може да си очаквал, че ще остана в Бъкип. С котка? Моля те. Не стига, че още вониш на онова същество. Това не мога да го изтърпя.

Хеп ще се безпокои за теб, като открие, че те няма.

Може би, но се съмнявам. Беше много възбуден, че идва пак в Бъкип. Защо е толкова възбуждащо за едно момче, не знам. Там няма нищо, освен шум и прах, никакъв сериозен дивеч и твърде много човешки същества, струпани на едно място.

Значи си тръгнал след мен само за да си спестиш тази досада. Няма нищо общо с притесненията ти за мен или с това, че ти липсвам?

Щом двамата с Немиришещия ловувате, значи трябва да ловувам с вас. Съвсем логично. Хеп е добро момче, но не е най-добрият ловец. По-добре да остане на безопасно в града.

Но ние сме на коне, приятелю, а ти не си толкова пъргав като някога, нито имаш издръжливостта на млад вълк. По-добре да се върнеш в Бъкип и да наглеждаш момчето.

Или може би просто да изкопаеш една дупка тук и да ме погребеш.

— Какво? — Горчивината му изтръгна думата от устата ми. Задавих се със сайдера.

Малки братко, не се дръж с мен все едно, че вече съм мъртъв или умирам. Ако гледаш така на мен, бих предпочел наистина да съм умрял. Отнемаш днес от живота ми, като постоянно се страхуваш, че утрето ще ми донесе смъртта. Страховете ти ме сграбчват студени и ми отнемат цялото удоволствие от топлината на деня.