Робин Хобб - Шутът и убиецът - трилогия

— Всъщност това са най-добрите дрехи, които съм носил някога. Имам предвид като качество.

Шутът се подпря на вратата да ме огледа и за секунда ми се стори, че улових в очите му безпокойство. Но той се ухили, след което направи показно кръг около мен, за щателен оглед.

— Ставаш, Том Беджърлок. До вратата има ботуши, с три пръста по-дълги от моите и по-широки също. Най-добре ще е да прибереш вещите си в скрина, та ако някой полюбопитства да хвърли поглед на стаите ни, да няма нищо, което да събуди подозрение.

Това го направих припряно, докато Шутът бързо подреждаше своята стая. Мечът на Искрен отиде под дрехите ми в скрина. Едва стигнаха да го покрият. Ботушите ми прилегнаха толкова добре, колкото прилягат обикновено нови обувки. Е, с времето щяха да станат по-удобни.

— Сигурен съм, че си спомняш пътя до кухните. Винаги ям закуската си на поднос в стаята си; момчетата в кухнята ще се зарадват, като видят, че ти поемаш задачата с носенето й. Това може да ти отвори достъп до слугинските клюки. — Замълча. — Кажи им, че съм ял малко снощи и затова тази сутрин имам вълчи апетит. И донеси достатъчно за двама ни.

Беше странно да го слушам как ми нарежда толкова щателно, но си напомних, че е време да свиквам. Тъй че се поклоних ниско и измърморих: „Да, господарю“, преди да се запътя към вратата. Той понечи да се усмихне, усети се и бавно ми кимна.

Замъкът отдавна се беше разбудил. Бързаха други слуги, подменяха свещи, метяха мокри пътеки или щъкаха насам-натам с чисти ленени кърпи и ведра с вода за миене. Навярно това бе заради новата ми гледна точка, но ми се стори, че в Бъкип има много повече слуги, отколкото помнех. Не само този аспект се беше променил. Планинските порядки на кралица Кетрикен личаха по-явно от всякога. През годините на пребиваването й вътрешността на замъка се бе издигнала до нови стандарти за чистота. Строга простота характеризираше обзавеждането на залите, през които минавах, заменила пищната натруфеност, която ги запълваше някога. Гоблените и знамената, които бяха останали, бяха чисти и без паяжини.

Но в кухните все още властваше Сара. Пристъпих през парата и миризмите и беше все едно, че се връщам през открехната врата към детството си. Както ми беше казал Сенч, старата готвачка седеше на стол, вместо да шета от огнищата до масите и обратно, но храната в кухните на Бъкип явно се готвеше така, както се беше готвила винаги. Извърнах очи от едрата фигура на Сара, за да не улови тя погледа ми и по някакъв начин да ме разпознае. Смирено дръпнах едно кухненско ратайче за ръкава да му кажа, че закуската на лорд Златен иска да се види с него. Момчето посочи подносите, блюдата и приборите, след което махна с широк жест към печките.

— Ти си му слугата, не аз — отсече младокът и отново се залови с кълцането на ряпата. Намръщих му се, но вътрешно бях доволен. Скоро натрупах достатъчно за обилна закуска за двама върху подноса и се измъкнах от кухнята.

Бях по средата на стълбището, когато чух познат глас. Спрях, опрях се на балюстрадата и погледнах надолу. На лицето ми неволно разцъфна усмивка. Кралица Кетрикен крачеше долу през залата, с половин дузина придворни дами, които храбро се мъчеха да не изостават от нея. Не познавах нито една от дамите; всичките бяха млади, не повече от двайсет и няколко. Тоест още деца, когато бях напуснал Бъкип. Една ми се стори смътно позната, но навярно бях познавал майка й. Погледът ми се прикова в кралицата.

Бляскавата коса на Кетрикен, все още разкошно златна, беше сплетена и стегната с игли около главата й на венец от плитки. Носеше малко просто златно кръгче на главата. Беше облечена в червеникавокафяво, с извезан елек, полите й шумоляха, докато вървеше. Дамите й подражаваха на простия й стил, без да могат напълно да го уловят, защото само вроденото изящество на Кетрикен придаваше елегантност на непретенциозното й облекло. Въпреки изминалите години стойката й бе все така изправена и походката й все така волна. Крачеше решително, но долових и угриженост на лицето й. Част от нея неизменно мислеше за изчезналия й син, но при все това тя се движеше сред двора като кралица. Сърцето ми замря. Помислих си колко горд щеше да е Искрен от тази жена и тихо въздъхнах:

— О, моя кралице!

Тя рязко спря и почти чух как си пое дъх. Озърна се наоколо, а след това погледна нагоре, очите й срещнаха моите в далечината. В сянката на Голямата зала не можех да видя синеокия й поглед, но някак си го усетих. За миг погледите ни се сплетоха, но лицето й остана все така озадачено.