Робин Хобб - Шутът и убиецът - трилогия

Спя , уведоми ме той сърдито. След това: Тревожи ли те нещо?

Няма нищо. Исках само да знам, че сте добре.

О, да, добре сме. Чудесен ден, с вървене по сух прашен път. Сега спим край него. После добави малко по-добродушно: Не се тревожи за неща, които не можеш да промениш. Скоро ще съм с теб.

Пази ми Хеп.

Разбира се. Спи.

Успях да доловя мириса на влажна трева и дима от тлеещия огън, и дори солената пот на лежащия наблизо Хеп. Това ме успокои. Всичко беше наред в моя свят значи. Освободих се от всичко, освен от тези прости усещания и най-сетне се гмурнах в дълбините на съня.

— Длъжен ли съм да ти напомням, че ти трябва да ми служиш като личен слуга, а не обратното?

Думите, които ме жегнаха и събудиха, бяха произнесени с арогантното презрение на лорд Златен, но усмивката на лицето на Шута си беше неговата. Беше преметнал на ръката си дрехи и долових мириса на топла благоуханна вода. Вече беше облечен безупречно и облеклото му беше дори още по-елегантно от предния ден. Цветовете му днес бяха кремаво и горско зелено, с тънка позлата по маншетите и яката. Носеше нова обеца, клъбце златен филигран. Знаех какво има в него. Изглеждаше бодър и свеж. Надигнах се и си стиснах главата. Болеше ме.

— Главоболие от Умението ли? — попита ме той съчувствено.

Поклатих глава и болката изтрополи в черепа ми.

— Де да беше това. — Вдигнах очи към него. — Просто съм уморен.

— Мислех, че може би ще спиш в кулата.

— Не ми се стори редно. — Станах и понечих да се разкърша, но гърбът ми изпука болезнено. Шутът остави дрехите на рамката на леглото и седна до мен на разбърканите одеяла.

— Тъй. Някакви идеи къде може да е принцът?

— Твърде много. Навсякъде из херцогство Бък или вече дори извън границите му. Има твърде много благородници, които биха искали да го отвлекат. Ако е избягал сам, това само увеличава броя на местата, където може да е отишъл. — Водата още вдигаше пара. Няколко листа от горчив лимон плуваха на повърхността в простата глинена купа. Топнах с благодарност лицето си и го разтърках с ръце. Почувствах се по-буден и с ободрени за света сетива. — Трябва да се изкъпя. Парните бани зад гвардейската казарма има ли ги още?

— Да, но слугите не ги използват. Трябва да внимаваш да не се върнеш към старите си навици. Личните слуги общо взето получават водата, в която се е изкъпал вече господарят или господарката. Или сами си носят от кухните.

Изгледах го накриво.

— Довечера ще си донеса сам. — Продължих да използвам колкото мога малкия умивалник, а той седеше и ме наблюдаваше мълчаливо. Докато се бръснех, отбеляза кротко: — Утре ще трябва да станеш по-рано. Целият кухненски персонал знае, че съм ранобудник.

Погледнах го слисано.

— И?

— И ще очакват слугата ми да слезе за подноса ми със закуската.

Беше прав. Трябваше да се постарая да вляза добре в ролята си, ако държах да открия нещо полезно.

— Ще отида сега — предложих.

Той поклати глава.

— Не и в този вид. Лорд Златен е горд и темпераментен мъж. Не би търпял такъв рошав слуга, какъвто си сега. Ще трябва да влезеш в ролята си. Ела с мен и седни.

Последвах го в светлата и проветрена господарска стая. Беше подредил на масата си гребен, четка и ножици и бе поставил и голямо огледало. Стегнах се да го изтърпя. Отидох до вратата да се уверя, че я е заключил срещу нежелани натрапници. После седнах на един стол и зачаках да окълца косата ми в късата слугинска подстрижка. Развързах опашката си, докато лорд Златен взимаше ножиците. Когато се погледнах в огледалото му с красивата рамка, едва се познах. Има нещо в големите стъклени огледала, когато човек се види в тях изведнъж. Реших, че Славея беше права. Наистина изглеждах много по-стар от годините си. Огледах лицето си по-внимателно и се изненадах, като видях колко се е заличил белегът ми. Все още се виждаше резка, но не беше толкова забележима, колкото на младежкото ми ненабръчкано лице. Шутът ме остави да се погледам. После хвана косата ми. Погледнах нагоре към лицето му в огледалото. Беше прехапал долната си устна, обзет от мъчителна колебливост. Накрая хвърли ножиците на масата.

— Не! Не мога да се насиля да го направя, а и не мисля, че трябва. — Пое си дъх, после бързо прибра косата ми във воинската опашка. — Пробвай дрехите — подкани ме. — Трябваше да гадая за размера, но никой не очаква дрехите на слугата да са добре скроени, нали така.

Върнах се в стаичката си и огледах облеклото, метнато на рамката на леглото. Дрехите бяха от познатия син домоткан плат, какъвто винаги бяха носили всички слуги в Бъкип. Не беше толкова различно от дрехите, които бях носил като дете. Но когато ги облякох, се почувствах различно. Навличах си дрехи, които ме отличаваха в очите на всички като презрян слуга. Камуфлаж, казах си. Всъщност не бях слуга на никого. Но внезапно ме жегна мисълта как ли се беше чувствала Моли, когато за първи път бе облякла синята рокля на слугинче. Копеле или не, аз бях синът на принц. Никога не бях очаквал, че ще нося дрехи на слуга. На мястото на моя нападащ елен на Пророка бе извезан златният фазан на лорд Златен. Но все пак дрехите ми стояха добре и признах с неохота: