Робин Хобб - Шутът и убиецът - трилогия

Вълнените одеяла сърбят още повече, когато си потен. Обърнах се и се зазяпах в друго тъмно петно. Точно сега нямаше да мисля за Хеп. Нямаше смисъл да се тревожа за бедствия, които все още не са се случили. Неволно оставих ума си да се зарее към свитъците на Сенч за Умението и настоящата криза. Бях очаквал три или четири ръкописа. Това, което ми бе показал, се оказаха няколко скрина с ръкописи, запазени в различно състояние. Дори той не беше успял да ги прегледа всичките, макар да смяташе, че донякъде ги е подредил по теми и нива на трудност. Показа ми една голяма маса с разгънати на нея три свитъка. Сърцето ми падна в петите. Писмото на два от свитъците беше толкова архаично, че едва успях да го разчета. Другият изглеждаше по-нов, но почти моментално се натъкнах на думи и фрази, които не ми говореха нищо. Препоръчваше „транс антикула“ и полезна настойка от билка, наречена „пастирски корен“. Изобщо не бях чувал за нея. По-нататък ръкописът ме предупреждаваше да внимавам да не „раздвоя бариерата на съзнанието на своя партньор“, защото така съм можел да „дифузирам неговата анма“. Вдигнах озадачено очи към Сенч. Той моментално разбра проблема ми.

— Мислех, че ти ще знаеш какво означава — каза ми съкрушено.

Поклатих глава.

— Дори изобщо да е знаел какво значат тези думи и термини, Гален така и не ми е казал.

Сенч изсумтя презрително.

— Съмнявам се, че нашият „Магистър на Умението“ би могъл дори да разчете тези букви. — Въздъхна. — Половината от всеки занаят е в разбирането на речника и идиоматиката, които използват практикуващите го. С времето бихме могли да го сглобим по намеци от други свитъци. Но времето ни е твърде скъпо. С всеки изминал момент принцът може да бъде отведен по-далече от Бъкип.

— Или може изобщо да не е напускал града. Сенч, предупреждавал си ме много пъти да не предприемам действия просто заради предприемането на действия. Ако прибързаме, може да тръгнем в грешна посока. Първо мислим, после действаме.

Странно се чувствах — да напомням на учителя си собствените му мъдри съвети. Видях го как кимна, макар и с неохота. Докато той ровеше из архаичните писмена и мърмореше, а писецът му редеше превода върху хартията, изчетох внимателно по-достъпния ръкопис. След това го препрочетох, надявах се да измъкна повече смисъл. При третото четене се усетих, че клюмам сънено. Сенч се наведе над масата и ме потупа по ръката.

— Иди да си лягаш, момче. От безсънието човек оглупява, а за това нещо умът ти ще трябва да е остър.

Тръгнах си и го оставих там, изгърбен над перото и хартията.

Превъртях се на гръб. Мускулите ми се бяха схванали от всичките стъпала, които бях изкачвал днес. Е, след като не можех да заспя, трябваше да видя поне какво добро мога да направя. Затворих очи в загърналия ме мрак и се отпуснах. Опразних ума си от всякакви грижи и се опитах да си припомня последния сън, който бях имал за момчето и котката.

Представих си възбудата им от нощта и лова. Призовах спомена си за миризмите, изпълнили въздуха, и се домогнах до неопределимата аура на сън, който не е мой. Можех почти да проникна в този сън, но не това беше целта ми. Помъчих се да събудя в паметта си спомен за неуловимо тънката връзка-Умение, която де бях усетил в мига на преживяването.

Принц Предан. Синът на моето тяло. С тези титли и определения в ума ми не съществуваха свързани образи, но те някак странно се замесваха в онова, което се опитвах да направя. Въображаемата ми представа за Предан, обсебващата идеализация за онова, което трябваше да е естественият ми син, стояха между мен и крехките нишки на връзката-Умение, които се мъчех да разплета. Каменните кости на замъка донасяха до ушите ми далечен ек от музика някъде в цитаделата. Това ме разсейваше. Примигах в тъмното. Бях изгубил всякакво усещане за време; нощта се простираше вечна около мен. Мразех тази стая без прозорци, изолирана от естествения свят. Мразех теснотията, която трябваше да понасям. Твърде дълго бях живял с вълка, за да мога да я търпя.

В отчаянието си изоставих Умението и се пресегнах с Осезанието към моя приятел. Все още пазеше преградите, които така често вдигаше напоследък. Успях да го усетя, че спи, а когато се подпрях на стените му, усетих глухия тътен на болка в краката и гърба му. Отдръпнах се бързо, щом почувствах как съсредоточаването ми върху болката му я изтласква напред в ума му. Усетил бях в него не страх или лошо предчувствие, а само умора и болни стави. Загърнах го в мислите си и предпазливо се домогнах до разума му.