Дуглас Хьюлик - За честта на крадеца

И хората си взели поука. Почти два века по-късно вместо крал още имахме незначителни главатари, малобройни улични банди и постоянни междуособици. Само Сивите принцове можеха да се мерят донякъде с Исидор, но и те бяха далеч от славата му. Тези превърнали се в легенда тартори имаха свои хора в поне десетина различни банди, които им донасяха какво става и извъртаха всичко в тяхна полза. Никой не знаеше колко удара се извършват по тяхно нареждане или какъв дял от плячката попада в техните ковчежета. Но не се съмнявахме, че се случва точно това. Сивите принцове нямаха свои територии, но всеки от занаята знаеше имената им — Сянката, Кукловодката, Дългата ръка, Саможивата, Сина на гайдаря, Кривогледия и Лъжльото. Ако човек имаше малко ум в главата, стоеше настрана от тези живи легенди.

Но макар да бяха умни, макар да се докопваха до какво ли не, Принцовете си оставаха бледи, затънали в разправиите си сенки на Исидор, както и всички ние приличахме на техни малки отражения. В занаята вече нямаше гордост, нямаше ред. Не си представях как типична кримка ще понесе всичко, което Трошача причини на Ател, без да се пречупи. Нямаше изгода в упоритото мълчание, а напоследък всичко се свеждаше само до това… освен за Ател.

— Добре де — казах накрая, — дори да приема за миг, че Ател си затваряше устата от чувство за дълг — а аз не вярвам в това, — пак опираме до въпроса на кого е бил верен. Той беше контрабандист. Работеше само за себе си. Кой би накарал един контрабандист да изтърпи такива мъчения?

— Йоклаудия?

Пак стигнахме до името, което бях научил. Поклатих глава от досада.

— Може би. Но коя е тя? Никой от нас не е чувал за нея.

— Защо пък трябва непременно да е прославена сродница? Може Ател да е упорствал по друга причина.

— Трябва да е била адски убедителна причина, за да издържи на всичко, което направи с него Трошача.

Деган се загледа разсеяно нанякъде.

— Ами ако Йоклаудия е от близките му?

— Тоест сестра или нещо подобно?

— Или майка. Или любовница.

Пак завъртях глава.

— Не мога да си го представя.

— Не очаквах, че ще можеш.

Преглътнах троснатия си отговор и успях само да свия рамене. Нямаше да се вържа толкова лесно на подмятанията му. Ако Деган искаше да се заяжда за сестра ми, защо направо не кажеше името й? Нямаше да го улеснявам.

— Нали ти дължах закуска? — напомних.

— Искаш да говорим за друго, а?

— Не. Искам да си платя дължимото.

Деган се усмихна.

— Така е по-добре.

Поумувах набързо.

— Днес е Ястребов ден. Значи трябва да се отбия при сергията на Мендрос.

Той извъртя очи към небето.

— Не е ли твърде рано да навестяваш своите хора?

— Да, с около осем часа — потвърдих аз. — Но от опит знам, че не е зле да ги изненадвам от време на време. Пък и стоката му е по-прясна сутрин.

За по-малко от половин час се добрахме до Площада на Петия ангел. Там бе разположен пазарът А’Рийф — лабиринт от сергии, палатки и тълпи, натъпкани в място, което би трябвало да побира само половината от тях. Пазарът беше прочут с ниски цени и чудесна храна. Над площада винаги се стелеше мътна мараня заради дима, праха и жегата. Под нея навесите и палатките създаваха мозайка от сенки и светлина, сумрак и цветове, в която се провираха всякакви жители на империята — от местни любители на изгодните покупки до бежанци от границата с Джен.

Над всичко наоколо се извисяваше покровителят на площада — ангелът Елиброкос. Преди два века това изображение на Опростителя сигурно бе изглеждало великолепно. Но олющената боя откриваше сивия камък отдолу по цяла четвърт от статуята. И бе останала само едната ръка — онази, която по традиция сочеше на север. Другата липсваше от десетилетия. Без купчинката души в шепата си старото момче приличаше на сакат просяк, който се опитва да привика при себе си поредния балама.

Открай време харесвам тази статуя.

Сергията на Мендрос се намираше до подножието на Ангела, малко извън сянката му. Когато го доближихме, той тъкмо се бе увлякъл в опита да измъкне твърде много пари от една жена. Докато те се пазаряха свадливо, ние с Деган си взехме по нещичко за закуска. Мендрос дори не се обърна, но жената май се ядоса.

— Затова ли аз трябва да плащам толкова скъпо, а? За да могат твоите приятели да се тъпчат безплатно, нали?

Хлътналите между месестите бузи очи на Мендрос ни изгледаха навъсено, а после той се усмихна лъчезарно на клиентката.

— О, не, госпожо! Не, тези любезни господа просто опитват стоката по заръка на господаря си — достопочтения Пандри, любимия помощник на главния готвач във Външния имперски двор.