Дуглас Хьюлик - За честта на крадеца

— Искаш да кажеш, че все нещо в тази история се връзва, така ли?

— Това, — което наистина не се връзва — повторих натъртено, — е самият Ател. Защо мълча толкова упорито под ножа?

— А, това ли имаш предвид?

— Да.

Да тършуваш за реликви си е доста опасно. Империята никак не се радва на онези, които опитват да отмъкват светините й, и не проявява снизхождение към тях, когато ги спипа да го правят. Това престъпление все пак не се смята за толкова тежко като опита да убиеш самия император, но се наказва по-строго от оскверняването на имперско светилище. Онези сродници, които се занимаваха с такива сделки, знаеха какво им се пише, ако ги заловят.

Затова рядко си опитвах късмета в тази търговия, но Ател я бе превърнал в същинско изкуство. Беше се прочул с хитрините си да крие молитвени свитъци в наденици, да покрива със зехтин светената вода и да носи на главата си обреден пояс, навит като чалма. Пак той бе изгорил трактат за божествената същност на императора, написан преди четири столетия, та да не го намерят при обиска имперските верски копои — Покаяните братя. Ател не се плашеше дори ако го притиснеха в ъгъла, но и не рискуваше живота си напразно. Умееше да се примирява с дребните загуби, за да не пострада още по-зле. Тъкмо затова не разбирах какво го бе накарало да се инати на Трошача толкова дълго.

— Защо Ател мълча? — зачудих се на глас. — Какъв смисъл имаше?

— Заради пари? — предположи Деган.

Завъртях глава.

— Реликвата в ковчежето наистина струва много пари, но Ател си знаеше, че е мърша, още щом го сгащих. Защо да си трае, щом му е ясно, че няма да доживее да се порадва на мангизите?

— От злоба спрямо тебе? — предложи нова догадка Деган.

— Това пък защо?

— Щом е знаел, че ще го очистиш, защо да ти казва нещо? Щом с него бездруго е свършено, може да е решил да ти натрие носа за последен път.

— Това не му беше присъщо — усъмних се аз.

— Дрот, нравът на хората се променя неузнаваемо под ножа.

— Може и да си прав, но Трошача се постара достатъчно да пречупи обикновен инат. Такава болка не се търпи заради дребнава злоба.

— Дребнавите злобари могат и да я изтърпят.

Спомних си отново как Ател ме гледаше накрая и промърморих:

— Хич не му беше до това.

Деган въздъхна.

— Добре де. Ами ако е проявил вярност към някого?

— Вярност? — разсмях се аз. — У сродник?

— Познавам един-двама, които държат на дадената дума. — Той ме изгледа косо. — На някои дори им е станало навик.

— И обикновено си патят от това — добавих намусено.

Огледах се и забелязах наоколо неколцина себеподобни.

Дали поне един от тях би изтърпял ножа заради някой от аверите си, камо ли пък заради своя тартор? Дали би могъл да понесе страданията като Ател?

Може би… но едно време. Когато сме имали Тъмен крал. Когато Исидор бил начело на всички сродници и властвал над цяла престъпна империя, скрита под истинската. Още разказваха как ни преобразил, как превърнал блатото от дребни кримки и нескопосани тартори в организация със строго подчинение. Получавал своя дял от всяка кражба, научавал за всеки номер, извъртян на балама, стоварвал разплатата върху всеки, който прецаквал своите. Исидор казал, че сродниците няма да си правят мръсотии един на друг, и било точно така за кратко, докато империята, а и самият император не се усетили какво става.

В онези времена император Лусиен бил маниакално нетърпим към всичко, което можело да подрони властта му, и не можел да допусне някой друг да има свое владение, ако ще и в подземния свят. Цялата власт трябвало да бъде съсредоточена в императорския престол. Издигането на друга сила, ако ще би и незначителна, без неговото благоволение било дръзко предизвикателство към безграничното му господство. Остаряващото поредно въплъщение на императора създало Белите пояси — така личните му копои се отличавали от препасаните със златно дворцови стражи и от легионите с черните пояси. Копоите нахлули по улиците на Идрека и дори отвъд столицата с легионите зад гърбовете си. Сродници увисвали на бесилките като ябълки в плодна градина наесен. Ако въжетата не стигали, труповете се въргаляли в прахоляка на улиците. Цели семейства били посипани, защото някой от тях принадлежал към империята в империята, създадена от Исидор. Самият Исидор бил прекаран по улиците на столицата, а след това клан и разфасован в продължение на цяла нощ и цял ден, докато имперската магия го крепяла жив, за да бъде урокът по-нагледен.