Дуглас Хьюлик - За честта на крадеца

Отдръпнах се към Трошача и помощниците му. Единият бе напълнил пак кофата. Мъчителят бе съблякъл изцапаната си с повърнато риза и по кожата върху възлестите му мускули се виждаха избледнели стари белези.

— Това си беше тъпотия — отбеляза Трошача и огъна пръстите на едната си ръка назад, докато изпукаха.

Аз си мълчах, само отпуснах ръка върху дръжката на рапирата си и я обърнах леко, за да отрази светлината. Нищо повече от перчене — не бях чак такъв майстор, че да се справя и с тримата наведнъж. Ако имах късмет, можех само да ги държа настрана, докато крещя на Деган да ме отърве. Трошача се засмя.

— Настръхнал си, а? Има защо. Но аз говоря не за тъпотията с кофата, а за оня, дето го превърна току-що в мърша. Нямаше нужда да го затриваш, можех да измъкна още нещо от него.

— Той нямаше да каже нито дума.

— Така си мислиш. Щеше да проговори накрая. Закла го напразно.

Нямах намерение да му обяснявам какво открих в погледа на Ател. Трошача се наслаждаваше прекалено много на занаята си и не би признал, че има инат, който не е способен да прекърши.

— Просто разчистете тук и се погрижете да намерят трупа.

Мъчителят се намръщи, но кимна. Когато след ден-два някой се натъкнеше на трупа на Ател, щеше да установи, че безименните му пръсти липсват. На уличен език това означава: „Този предаде своите“. Преди доста време имперските палачи отрязвали палците на крадците, за да ги бележат като престъпници. Сега престъпниците режат пръсти на своите, за да ги бележат като изменници. Кой би могъл да твърди, че не се учим от изисканото общество?

Отместих се, за да отидат при трупа. Взрях се още веднъж в тях, за да се уверя, че няма да ми скочат, и се върнах на мястото, където с Трошача си поприказвахме толкова приятелски. Вещите на Ател още бяха струпани на пода. Малко вода от разлятата кофа се бе просмукала и в тях. Въздъхнах и вдигнах влажната купчинка.

Тримата бяха взели фенера. Имаше една-единствена свещ наблизо, залепена върху сандък. Наредих нещата на друг сандък и се подвоумих, докато гледах свещта.

Да виждаш нощем по-добре от всяко друго същество, освен може би котките си има и добри, и лоши страни. В тесните улички, по покривите, при дебнене в мрака този дар, който получих от пастрока си Себастиан, беше скъпоценен. Но тази свещ можеше временно да ме заслепи и да ми попречи.

Не исках и да се издавам. Нямах желание да обяснявам защо разглеждам вещите на Ател на тъмно. Най-доброто предимство е онова, което криеш от останалите. Не бях срещал друг с нощно зрение, освен Себастиан, но и той се отказа от дарбата си в нощта, когато извърши ритуала, за да я прехвърли на мен. Оттогава минаха десетилетия, а само трима научиха, че мога да виждам в тъмното. Не бих и помислил да прибавя Трошача към доверениците си.

Може и да ми беше по-удобно да отида настрана, за да огледам всичко в бледото кехлибарено сияние на дарбата си, но точно тук и сега нямаше да рискувам.

Преместих свещта до нещата на Ател. Не ги бях разгледал старателно, защото се надявах да чуя от устата на контрабандиста отговорите, които исках. Но научих само едно име, а трупът на Ател вече изстиваше… Изстисках мокрите дрехи и потърсих тайни джобове, проверих ботушите за скривалища в подметките. Нищо. В кесията имаше малко монети — три медни сови и един сребърен ястреб. Имаше и очукан оловен ромб. Разпознах в него старинен поклоннически жетон. Виждаха се трите печата с трите символа на императора, по един за всяко от неговите сменящи се въплъщения. Първият притежател на жетона бе извървял целия имперски път на поклонниците, а това никак не е лесно, защото дължината му е почти хиляда мили. Войните по границите и указ на императора са променили маршрута оттогава, затова тези жетони са рядкост. Пуснах монетите в кесията, за да ги намерят хората на Трошача, и прибрах жетона в джоба си.

И вещите в торбата на Ател не ми вършеха работа — лула, две счупени тънки свещи, кожена кесия за пушачи и парче мухлясало сирене. За да не пропусна нещо, разглобих лулата и натроших сиренето, изсипах и кесията върху сандъка. В лулата нямаше нищо, освен нагар, сиренето беше старо и изсъхнало. А в кесията имаше ситно нарязан тютюн и три дълги усукани фитила от хартия за палене на лулата.

Обърнах торбата наопаки, опипах я отвътре и разпорих шевовете за всеки случай.

Нищо.

По дяволите…

Опрях лакти на сандъка и се загледах в сумрака на склада. Зад мен хората на Трошача ругаеха, докато местеха непохватно нещо — вероятно трупа на Ател. Някой подвикна името ми — беше Деган.