Дуглас Хьюлик - За честта на крадеца

Седнах на стъпалото и извадих от окачената на шията ми торбичка две семена ахрами. Овални, колкото кокалче на пръст и потъмнели от печенето. Потърках ги с пръсти, за да попият малко пот. Откъм ръцете ми се разнесе остра лютива миризма с лек дъх на канела, пръст и пушек. Ароматът стигаше, за да се ускорят ударите на сърцето ми.

— Закуска — каза Деган.

Вдигнах глава и го погледнах.

— Какво?

— Дължиш ми закуска.

— Тъй ли?

Той ме изгледа кисело и мълчаливо изпружи три пръста.

— А, да… Е, заслужи си я.

Деган изсумтя. Когато най-после издирих Ател Хилежа, го придружаваха трима мъже. По-точно — трима здравеняци. За мен щяха да са непреодолимо препятствие. За Деган бяха само кратко досадно занимание. Ако не беше той, нямаше да си тръгна жив от онзи площад, а Ател още щеше да се хили.

— Благодаря — добавих.

Не се случваше често да кажа тази дума на приятеля си, защото той не копнееше да я чува. Толкова отдавна кръстосвахме заедно по тези улици, че бяхме надживели подобни думи и жестове.

Деган сви рамене.

— Нямах много работа снощи. Трябваше да се поразкърша.

Усмихнах се и тъкмо лапнах семената, когато чух от склада приглушен писък. И двамата огледахме улицата, но нямаше кой да чуе виковете на Ател — или поне никой нямаше желание да провери какво става. Потръпнах в тишината, която се възцари отново.

Канех се да посмуча семената, за да се насладя на забързания си пулс, но сега ги схрусках направо. Те наситиха езика ми със сладко-горчивия си вкус. Сдъвках ги припряно, глътнах и зачаках да ме раздрусат.

Подействаха бързо както винаги. В един миг бях изцеден и почти задрямал, а в следващия кипях от бодрост. Смъкнаха се паяжините, които висяха в ума ми от часове, вече бях нащрек. Изчезна сковаността в гърба ми, нямаше го и все по-силното напрежение зад очите ми. Умората си я имаше — знаех, че ще мине доста време, преди отново да тичам презглава из града, но не се чувствах смазан. Седнах по-изпъчено и размърдах рамене, за да не се схващат. Главата ми пак работеше както трябва, сърцето ми биеше равномерно, очите ми бяха зорки.

Разтръсках торбичката, преди да я пъхна под ризата си. Оставаха само няколко семена. Трябваше да попълня запасите си.

Продължихме да чакаме. Стори ми се, че чух още няколко писъка, но градът вече се будеше шумно, а и виковете звучаха по-слабо.

Бодростта от ахрами тъкмо започваше да избледнява, когато един от хората на Трошача излезе да ме повика. Докато вляза в склада и застана до мъчителя, настроението ми вече не беше никак благо.

Трошача си миеше ръцете до лактите в голяма кофа, сложена върху сандък.

— Е? — попитах.

— Измъкнах едно име за тебе.

— Кое?

— Чудно колко е приятна водата след такава дълга нощ. — Той кимна към кофата. — Сгорещявам се, като обработвам някого толкова време. — Изгледа ме лукаво. — Човек се учи да цени простичките радости, не мислиш ли?

Замълчах си. Ясно ми беше накъде бие, но нямах намерение да го улеснявам.

— Също като мангизите — не мирясваше Трошача. — И те са една от простичките радости.

— Тъй ли?

Той закима.

— Ако искаш нещо, даваш мангизи на някого и получаваш нещото от него. И колкото по-силно искаш нещото, толкова повече мангизи даваш.

И аз кимнах. Както се бях досетил, Трошача напираше да ми измъкне още пари.

— Да, съвсем простичко е — съгласих се. — Само че ние с тебе уговорихме цената предварително.

Трошача постоя, опрял ръце на кофата. Забелязах, че водата има бледорозов оттенък.

— Проточи се повече, отколкото очаквах — каза той делово. — А щом трябваше да го тормозя цяла нощ, значи името струва много. Не ми се вярва, че Ател мълча толкова дълго само от тъп инат. — Разбърка водата с пръст. — Ако искаш да чуеш какво изкопчих, ще дадеш още мангизи.

— Иначе?

— Иначе името си остава в главата ми, а Ател вече няма да каже нищо на никого.

— Ясно.

— Схватлив момък си ти — подсмихна се Трошача и наведе глава към кофата, за да си измие лицето.

— Схватлив съм, да — потвърдих, стиснах го за врата и натиках главата му във водата, а с другата си ръка хванах кофата, за да не се обърне.

Не че съм против да се пазаря наново. Случва се често, когато имаш вземане-даване с хора като Трошача. В нашия занаят всеки се мъчи да напълни джоба с още няколко монети. Но има добър начин да го правиш, има и лош, при който обикновено се чува многозначителната думичка „иначе“.

Дори под водата Трошача си оставаше гласовит. Помощниците му дотичаха. Хвърлих им само бегъл поглед и им обещах: