Дуглас Хьюлик - За честта на крадеца

— Който ми посегне, гушва букета.

Те се заковаха на място, разколебани от заплахата, но и подтиквани от дълга към господаря си. Ту се блещеха към мен и Трошача, ту се споглеждаха.

Знаех, че са ми в кърпа вързани, още щом се подвоумиха.

— Чупката!

Но те не помръдваха. Вторачих се в очите на по-едрия.

— Вие двамата да не сте гламави? Не знаете ли кой съм аз? Чупката, казах!

Онзи наведе глава и се извърна. Другият обаче измери с поглед разстоянието до мен. Озъбих му се.

— Хайде бе, паленце! — предизвиках го. — Ела да си опиташ късмета.

Той се разкара.

Трошача се боричкаше все по-немощно. Вдигнах главата му над водата, колкото да вдиша за миг, и пак я натиках в кофата. Почаках и повторих същото. И отново. Накрая го пуснах и се отдръпнах.

Трошача полегна на хълбок и разля кофата върху себе си. Кашляше до гърчове. Приклекнах и му взех кинжала, докато бълваше вода и стомашен сок.

— Името — настоях, щом кашлицата спря.

— Шибаняк… — изграчи той.

— Това не е име. — Натиснах с ботуш главата му в повърнатото. — Опитай пак.

Трошача се задави и след малко го оставих да се търкулне встрани.

— Йоклаудия — каза той дрезгаво. — Името е Йоклаудия.

Извих вежда. Звучеше старовремски. По улиците не срещах жени с такова име.

— И коя е тя?

Трошача се разкашля отново. Побутнах го с носа на ботуша.

— Коя е тя, питам?

— Де да знам. Ател не каза.

— А какво я свързва с Ател? Тя ли е купила ковчежето?

— Не знам. Може би.

— Къде е тя?

Той само завъртя глава.

— Ами ковчежето? Научи ли къде е то?

Трошача се надигна на четири крака. Ръцете му още трепереха, но с всеки миг си връщаше силите.

— Каза само, че трябвало да направи някаква размяна. Май му дошло изневиделица.

— И е използвал моето ковчеже за тази размяна?

Трошача кимна.

Какъв мръсник беше Ател…

— Срещу какво го е разменил?

— Откъде да знам, по дяволите?! — Вече имаше сили да се ядосва. — Говно такова… Знаеш ли как ще се разправят моите побратими с тебе?

Опрях кинжала в бузата му. Трошача се смръзна, извил очи към стоманата. Кинжалът беше остър — изкара му кръв и без да натискам.

— Дори не си помисляй да започваш вражда — предупредих го. — Опита се да изкрънкаш още мангизи и аз ти се опрях. Край на историята. — Смъкнах острието към шията му. — Но ако толкова искаш да забъркаш и другите мъчители, не само ще вбесиш мен, но и на Нико няма да му хареса. А аз знам, че не искаш той да ти се разсърди за нещо.

Щом чу името, Трошача пребледня. Никодемус Алудрус беше всеизвестен с гадния си нрав, особено когато си наумеше, че някой го е прецакал. Опитът да бъда преметнат не означаваше непременно, че това засяга Нико, но понякога моите и неговите интереси съвпадаха. Този път не беше така, но нямах намерение да споделям подробностите с Трошача.

— Е, спогодихме ли се? — попитах й Трошача кимна съвсем леко заради кинжала до гърлото му — Щом е тъй, добре.

Оставих го да се съвземе и отидох да видя как е Ател. Дори ако имах съмнения трябваше ли да се отнеса толкова грубо с Трошача, щяха да се изпарят в мига, когато видях какво е останало от Хилежа. Мъчителят и помощниците му го бяха обработили навсякъде и по тялото му едва ли имаше местенце, което да не е разкъсано, накълцано или осакатено по друг начин. Гадеше ми се от гледката. Отгоре на всичко Ател още беше в съзнание… и ме зяпаше.

Потиснах напъните на стомаха си не заради контрабандиста, а за да не зарадвам Трошача. Вдишах дълбоко, пригладих мустаците и брадичката си и пристъпих към бъчвата.

В накъсаното дишане на Ател се чуваха влажни хрипове. Едното му око беше подуто, но другото ме следеше, докато прикляках до него. Очаквах да различа в това око омраза, гняв или безумие, но не и спокойствие. Не беше тъпото безразличие на потреса или мудността на изтощението, а кротка безметежност. Потръпнах пред този поглед.

И проумях, че с Ател Хилежа е свършено. Нямаше какво друго да му направим, за да го подтикнем към словоохотливост. Той не искаше да ни каже нищо преди смъртта си. Името Йоклаудия се бе изплъзнало от устата му неволно и случката нямаше да се повтори.

Внимавах да не опра колене в опръскания с кръв под. Клепачът на здравото око се затвори бавно и пак се надигна. Чак след миг-два се сетих, че контрабандистът ми намигна.

Посегнах към ножа си, но си спомних, че държа кинжала на Трошача. Ател проследи движението на ръката ми и пак се вторачи в мен. Ухили се, преди да му прережа гърлото.