Дуглас Хьюлик - За честта на крадеца

— Тук съм — отвърнах.

Чувах го да върви между бъчвите и сандъците, после видях и местещ се кръг светлина. Явно бе взел един от фенерите на Трошача. Примижах и се обърнах, но въпреки това очите ми засмъдяха от светлината. Оказа се, че в склада е било достатъчно тъмно, за да се появи нощното ми зрение, макар че имаше и свещ наблизо.

— Какво научи? — попита Деган.

— Едно име. — Мигах често и след още един огнен пристъп на болка очите ми се нагодиха към нормалното зрение.

— Йоклаудия.

— Старовремско име — отбеляза той.

Кимнах.

— Познаваш ли жена с това име?

— Не.

Кимнах повторно. Не се бях надявал да чуя друго.

Деган чакаше, аз си мълчах.

— Кажи ми, че това не е единственото, което си научил — промърмори той накрая.

— Само това е.

Деган остави фенера на сандъка и си потърка носа.

— Защо винаги е така при тебе? Защо никога не става лесно?

— Може би такъв ми е късметът. — Свих рамене. Той не се усмихна. Въздъхнах и взех фенера. — Да вървим, миризмата тук е… — Смръзнах се. — Проклет да съм!

Ръката му помръдна към дръжката на меча.

— Какво има?

Върнах фенера на мястото му и се наведох към сандъка. Сред гънките на единия фитил едва се различаваше знак.

Взех фитила и внимателно развих хартията. Играта на сенките не ме бе заблудила. Сред множество драсканици бе изписан символът пистос — „реликва“. А до него беше ръбестият символ имус — съкращение за „император“.

Деган също се наведе и надникна над рамото ми. Подсмихна се.

— Да, такъв ти е късметът.

Вдигнах ивицата хартия пред лицето си, отдалечих я малко и я завъртях така, че слънцето зад мен да я осветява по-добре. Беше широка колкото средния ми пръст и малко по-дълга от ръката ми до китката. По лявата й половина бяха нанесени с тънък писец разни линии, точки, чудати ъгли и извивки, другата част беше празна. Знаците micinoc и ичус бяха вмъкнати сред останалите драсканици, които приличаха на следи от буболечки.

— Количка — прозвуча гласът на Деган вдясно от мен.

Погледнах пред себе си — оставаше ми крачка, за да се блъсна в количката на някакъв пекар. Дръпнах се настрана и въпреки това закачих ъгъла й с хълбока си. Хлебчета и кифлички подскочиха върху количката, а пекарят ми се озъби и провери недоверчиво дали не съм задигнал нещо.

— Изненадан съм, че не ме остави да налетя върху тази проклетия — казах на Деган, докато разтривах удареното място.

— Искаше ми се, но си рекох, че няма смисъл да съсипвам стоката на пекаря, за да се развеселя.

— Нали знаеш, че има поговорка за приятели като тебе?

Деган се засмя.

Бяхме в квартала Дългите тухли. Малкото пристанище и складовете му бяха останали на десетина пресечки зад нас. Още се долавяше дъх на море, но надделяваха по-земните миризми на квартала — мръсен калдъръм, потни работници, забързани жени, тръгнали към обществените чешми. И уханието на топъл хляб, разбира се. Хлапета заобикаляха тичешком колички и се завираха в краката на хората, за да внесат още по-голяма бъркотия в сутрешната блъсканица. Забелязах, че поне всяко четвърто дете не търчи безцелно — отмъкваха по някоя дреболия, режеха и прибираха кесии или набелязваха жертви за по-възрастните си партньори.

Оттук започваше територията на Нико, а значи и моята; откривах познати сродници на всяка крачка. Тук една „кръцла“, която режеше кесии с малкото си ножче и сръчните си ръце. Там един „опашкар“ с дълго наметало, под което криеше мечовете, свалени от коланите на други мъже. Отсреща едно „плямпало“, което бълваше убедителни измислици, за да подлъже доверчивите. И още какви ли не хитреци. Навсякъде се виждаха и „майстори на чернилката“ с купички за подаяния и фалшиви рани, които показваха на минаващите балами. Някои сродници ми кимаха незабележимо или ме поздравяваха с прикрити жестове. Повечето не се откъсваха от заниманията си. И аз постъпвах като тях.

Деган се прокашля и каза:

— Е? — И посочи хартийката в ръката ми.

— Нищичко не проумявам. — Сгънах листчето и го пъхнах в кесийката със семената. — Може да е някакъв шифър. По дяволите, може и да е просто фитил за лула.

— Фитил, на който случайно е спомената имперска реликва? Странно съвпадение.

— Написано е „император“ и „реликва“. Това не означава непременно „имперска реликва“.

Мълчанието на Деган беше достатъчно красноречиво.

— Е, да — признах накрая. — И аз не вярвам в такива съвпадения, но това, което наистина не се връзва, е…